Изгубеният полностью

Защо проклетата ми жена е довела децата ми тук?

Лиз се поколебала.

Мислех, че ще ходиш до комуникационната кула.

Така е.

Бъб ще те чака.

Първо да приключа тук.

Камерън забил за пореден път лопатата в песъчливата пръст, след което спрял. Издал някакъв гърлен звук.

— Беше намерил нещо. — Гласът на Лиз едва се чуваше.

Звукът, който Камерън издал, не бил триумфален, а някак глух. Лиз изведнъж съжалила, че не е избрала друга посока. С облекчение видяла, че конят вече е утолил жаждата си. Върнала празната кофа обратно в багажника и когато се обърнала, видяла как синът ѝ се навежда и заравя ръце в пръстта. Когато се изправил отново, той държал найлонов плик, покрит с червен прах.

Какво е това?

Усмивката на Камерън накарала стомаха ѝ да се свие.

Заровено съкровище.

— Веднага разбрах какво е. — Лиз потри ръката си и Нейтън видя двете скорошни рани, причинени от рака на кожата, както и друг, по-стар белег, за който не говореха. Един от множеството такива белези. Всички имаха такива — Лиз, Нейтън, Бъб. Камерън също. Белези, които криеха и никога не показваха. — Веднага разбрах какво е намерил — каза тя. — Навремето и аз имах нещо подобно.

Имала стара метална кутия за бисквити, която държала скрита в средата на една конска хранилка, докато Карл не я намерил. Ударът, който ѝ нанесъл, пукнал лявото ѝ тъпанче и слухът ѝ така и не се възстановил оттогава. Но Лиз научила урока си и никога повече не опитала подобно нещо. Момчетата все още били малки, а тя се страхувала прекалено много от последствията.

Докато Лиз стояла пред гроба на работника и гледала средния си син, се зачудила колко по-страшно се е оказало в крайна сметка това, че не се опитала.

Не бива да го пипаш. Изненадала дори себе си, когато изрекла тези думи.

Камерън също се изненадал и погледът му станал груб.

Дори не знаеш какво е.

Знам, Камерън. Знам.

Значи ти е ясно, че няма нищо общо с теб.

Тогава синът ѝ се изправил в цял ръст. Подпрял лопатата на тялото си, а в ръце едва стискал дръжката. Тя се изплъзнала леко. Той не я вдигнал. Не заплашил майка си — нямал такова намерение — но докато стоял там, а слънцето се отразявало в метала на лопатата, Лиз знаела точно на кого ѝ напомня синът ѝ. Камерън вече не бил малкото ѝ момче. Или поне не бил само нейното момче. Той също така бил син на баща си.

И тогава разбрала — както винаги беше знаела дълбоко в себе си — какво се била опитвала да ѝ каже Илзе. И за какво се бил тревожил толкова много Хари. И защо рисунките на Ло били толкова тъжни. И защо ръката на Софи била превързана. И защо всичко това щяло да се повтори. И дори да стане по-лошо.

Лиз потръпнала неволно, когато Камерън минал покрай нея на път към джипа си. Той хвърлил лопатата в багажника и затворил вратата, преди да хвърли плика през предния прозорец на седалката. Конят ѝ се изнервил и дръпнал юздите, които били завързани за страничното огледало. Лиз му прошепнала нещо, за да го успокои.

Трябва да тръгвам. — Камерън не я погледнал. — Имам работа за вършене.

При кулата ли отиваш? — Гласът на Лиз звучал странно дори в собствените ѝ уши.

Синът ѝ се върнал до гроба и започнал да рита пръстта обратно в дупката.

Така смятах, но… — Гневът му бил силен като жегата. — Може първо да се отбия до вкъщи. Да поговоря с Илзе.

Камерън. Моля те. — Страхът я връхлитал като наводнение. — Момичетата са у дома.

Той не казал нищо, но най-накрая я погледнал: Е, и? Може би те също трябва да го чуят.

Тонът му и слънцето, което печало в очите на Лиз, я накарали да се върне трийсет години назад и тя веднага се сетила какво се случва, когато такива мъже се приберат у дома.

Лиз усетила как ръката ѝ се протяга, преди да осъзнае за какво. Тя направила изчисленията в главата си, без дори да го съзнава. Изчисления, които се бяха превърнали в неизменна част от нея преди толкова много години. Да се съпротивлява или да се скрие. Синът ѝ бил на пет метра от нея, може би на шест. И гледал надолу, бил разсеян, ритал пръстта, за да прикрие дупката, която бил изкопал.

Трябвало ѝ само толкова време, колкото да си поеме въздух: тя седнала на шофьорското място. Още едно поемане на въздух: завъртяла ключа.

Камерън вдигнал поглед, но кракът ѝ вече бил на педала за газта. Тя свалила прозореца и развързала юздите от страничния прозорец. Конят я последвал послушно, когато потеглила. Не карала прекалено бързо. Нямало нужда, защото един бягащ кон лесно можел да надбяга човек.

— Камерън обаче се опита. — Гласът ѝ беше изпълнен с ужас. — Наистина се опита.