Изгубеният полностью

— Това не те извинява, нали знаеш? — Гласът му звучеше грубо дори в неговите уши. — Това не прави стореното от теб правилно.

— Знам.

— Видях как изглеждаше Камерън накрая, когато Стив го качи в линейката. Видях всички последствия. — Нейтън забеляза, че майка му потръпна при тези думи, но продължи. Тя трябваше да чуе всичко. — Смъртта му не е била лека. Трябва да знаеш това. Страдал е, и то много.

Лиз не отговори и той осъзна, че плаче. Не помръдна. Накрая майка му си пое дълбоко въздух.

— Не те моля да ми простиш…

— Добре.

Лиз застина за дълго.

— Нейтън, бях на осемнайсет, когато напуснах дома си — каза най-накрая тя. — Когато го направих, си обещах нещата да са различни.

И му разказа: отпътувала на север, а после на запад. Ходила където поискала, и се чувствала свободна за първи път в живота си. Спряла се в Баламара, защото пътят свършвал и започвал в пустинята. Само след няколко дни си намерила работа в пощата и за първи път печелела сама парите си. Работата била приятна, а местните — дружелюбни. Винаги имали време да ѝ се усмихнат и да поговорят с нея и когато Карл Брайт ѝ се усмихнал и настоял да я почерпи питие, тя се съгласила.

— За известно време всичко беше чудесно. Той беше много забавен, независимо дали ти се вярва, или не, а и беше много красив. Също така беше мил с мен. За известно време животът ми наистина беше различен. — Лиз се намръщи. — Тогава се оженихме и нещата започнаха да се променят. Един ден осъзнах, че животът ми вече не е толкова различен. Баща ти ми каза, че той също е имал труден живот, когато е бил млад, а и двамата искахме нещо по-добро. Само че не беше такова. Беше същото, каквото оставих зад себе си. Толкова много се разочаровах, Нейтън, и просто се изморих. Бях изминала целия този път, за да свърша на абсолютно същото място. Не разполагах с енергията да се боря. Какъв беше смисълът?

Тя поклати глава.

— После забременях и си казах, че каквото и да става между мен и него, няма да позволя да се случи с вас, децата. — Лиз си избърса очите. Не можеше да погледне сина си. — Дадох всичко от себе си, Нейтън. Моля те да ми повярваш. Правех планове, обмислях ги всеки ден. Но бях много изплашена, самотна и се чувствах хваната в капан. Много съжалявам. Това не беше достатъчно, знам, въобще не беше. Но само това успях да направя.

Майка му мълча дълго.

— И тогава баща ти катастрофира. Мисля, че това спаси живота ми. Може би и този на Бъб.

Изведнъж Нейтън се върна отново в онази гореща непрогледна нощ, в която видя тялото на Карл Брайт заклещено между тавана и волана. Спомни си какво беше казал лекарят.

Смъртта не е настъпила бързо.

Лиз се качи в линейката с вкаменено лице и кръв, която се съсирваше около раната ѝ. Тогава Нейтън си мислеше, че е заради шока. Или пък — премина му през ума една зловеща мисъл — може би се е дължало на нещо друго. Той погледна двата гроба в краката си и дълго не отдели поглед от тях. Изсъхнала и прясна пръст. „Може би — помисли си Нейт — втория път е по-лесно да прекрачиш границата.“

— Колко време…? — започна той, но не довърши. Колко време остана в безсъзнание след катастрофата? Колко време го остави така, преди да се обадиш за помощ?

Искаше да я попита, но не го направи, защото виждаше лицето на майка си и знаеше, че ще му каже истината.

Лиз го наблюдаваше много внимателно.

— Съжалявам за много неща — каза най-накрая тя. — Но въобще не съжалявам, че го няма.

Нейтън не я попита кого има предвид. Евкалиптът изшумоля и той усети песъчинките във въздуха и по кожата си. Комарникът се затръшна в далечината и двамата се обърнаха към къщата. Илзе вървеше към тях, засенчила очи.

— Търсят те по телефона, Нейтън — провикна се тя.

— Мен? — Гласът му звучеше странно, затова си прочисти гърлото.

— Глен се обажда. Каза, че си оставил съобщение на диспечера.

— А, да.

Но не помръдна. Тогава Лиз неочаквано се пресегна и го придърпа към себе си. Прегърна го и той усети нежните ръце върху гърба си и вдъхна познатия аромат на косата ѝ. В очите ѝ имаше сълзи.

— Не исках да те обременявам с всичко това — каза му тихо тя. — Направих го, защото сърцето ми казваше, че така е правилно. Но ти си добър човек, Нейтън. И трябва да направиш онова, което смяташ за правилно. — Лиз се отдръпна и го погледна. — Във всеки случай обаче трябва да се върнеш тук.

Тя го прегърна отново, после го пусна и се обърна към къщата.

— Бъб събира всички да играем на крикет в двора — каза Илзе и възрастната жена я дари с тъжна усмивка, докато минаваше край нея.

— Благодаря, сигурно ще се присъединя. Обядът скоро ще е готов.

Илзе я изпрати с поглед и се обърна към Нейтън. Забеляза изражението му и се намръщи.

— Всичко наред ли е? Глен чака.

— Да.

— Сигурен ли си?

Той обърна гръб на двата гроба и веднага се почувства малко по-добре.

— Да.