Изгубеният полностью

Той крещял след нея през цялото време. Накрая разбрал какво се случва и знаел какво означава това. Лиз дала всичко от себе си, за да не настъпи педала на газта до долу и да се избави от ужасните викове. Вместо това продължила със същата скорост, опитвала се да не слуша и гледала право напред. Малко по-късно, когато най-накрая намалила и погледнала в огледалото, наоколо нямало никой. Тя останала съвсем сама.

Нейтън се взира дълго в гробовете, преди да проговори.

— Джипът на Камерън не е бил на скалите в четвъртък сутринта.

Лиз се изненада.

— Ти си знаел?

— Мислех, че някой го е преместил. Или че полудявам. Не бях сигурен кое от двете.

— Направих грешка — каза Лиз. — Скрих го далеч от пътя, близо до дома ни. Същата вечер обаче осъзнах, че е прекалено далеч. Той няма как да извърви това разстояние. Когато намереха джипа, щяха да разберат, че се е случило нещо друго.

— Затова си го преместила?

Тя кимна.

— На следващия ден. Излязох рано, хванах коня отново за юздите и отидох на скалите. Мислех, че човек като Камерън е способен на подобно нещо. Да извърви десет километра.

— Всъщност са девет.

Лиз не оспори твърдението му.

— Просто не исках да намерят джипа прекалено бързо.

Нейтън не каза нищо. Не искаше да мисли за това.

— Не знаех какво да правя с документите на Илзе — продължи майка му. — Исках да ѝ ги върна, но не можех да измисля как. Момичетата постоянно са наоколо — в стаята ми, в конюшнята. След това Зандър започна да претърсва навесите. — Тя поклати глава. — Но всички знаят, че не трябва да пипат проклетата картина.

Нейтън се загледа в имота. В паркирания на алеята джип на Камерън и в къщата, в която бяха израснали.

— Подозирах, че в смъртта на Кам има нещо особено — каза той. — За известно време даже смятах, че Джена Мур има нещо общо — продължи след малко, но пак млъкна. Слънцето наближаваше своя апогей в небето, а хоризонтът представляваше просто линия в далечината. — Чудя се какво е искала от него.

Когато Лиз не му отговори, Нейтън вдигна поглед.

— Какво?

Тя се поколеба, после бръкна в джоба си.

— Каролин от пощата ни донесе писмото вчера. Мислела, че може да мине време, докато отидем в града и го вземем.

Лиз подаде нещо на Нейтън и той завъртя леко намачканото писмо между пръстите си. В предната част на плика беше написано името на Камерън Брайт. Нямаше адрес на изпращач, но в горния десен ъгъл имаше британска марка. Пликът вече беше отворен и той извади съдържанието му. Листът беше сгънат на три и намачкан по краищата, сякаш бе отварян и четен няколко пъти. Нейтън си пое дълбоко въздух и зачете.

Камерън — започваше писмото. Не познаваше почерка, но той беше красив и стегнат. — Моля те, прочети това писмо до края. Наясно съм, че може дори да не ме помниш, Камерън, но искам да ти кажа едно:

Прощавам ти.

Ти самият може да не искаш опрощението ми или пък мислиш, че деянието ти не се нуждае от такова. Надявам се обаче да не е така. Независимо от нещата, в които се опитваш да се убедиш, и от заплахите, които баща ти отправи от твое име, когато ме хвана сама, двамата с теб знаем какво се случи през онази нощ. Знаеш какво направи, знам го и аз.

Някога се надявах, че ще живееш живота си със същото чувство на разкаяние и срам като мен. Но това вече не е важно за мен.

Години наред се чувствах виновна за нещо, за което вината не беше моя, и ти дадох власт над мен, каквато не заслужаваш. С подкрепата на моя терапевт и любовта на прекрасното ми семейство с гордост заявявам, че вече няма да позволявам това.

В много отношения успях да си създам един щастлив живот. Пожелавам ти същото, Камерън. Онези, които изпитват дълбока болка, я причиняват и на другите, и се надявам, за твое добро и за доброто на хората около теб, да си намерил някакъв мир.

Джена Мур

Нейтън прочете писмото три пъти, след което го сгъна отново. Върна го на Лиз.

— Какво ще правиш с него? — попита той.

— Предполагам, че ще го покажа на Глен.