Изгубеният полностью

Нейтън не отговори веднага. И беше, и не беше съвсем така. Скъсваше си задника от работа, за да изкара нещо от земята си, която представляваше само един пясъчник. От друга страна пък, въобще не получаваше толкова, колкото влагаше.

— Но… — Сержантът огледа просторния хоризонт от единия му пуст край до другия. — Не си ли самотен?

— Не. — Отново хвърли бърз поглед в огледалото. Зандър го наблюдаваше. — Не, добре ми е така. Нямам нищо против. Докато има достатъчно вода, добитъкът се грижи сам за себе си.

— Но не съвсем.

— Не, не съвсем, но извадихме късмет с Гренвил през последните няколко години — отвърна Нейтън, който искаше да сменят темата.

— Какво е това, реката ли?

— Да. Спасява ни, когато прелее. Миналата година имаше наводнение, две години преди това също.

Лъдлоу присви очи срещу слънцето.

— И колко дъжд трябва да се излее?

— Наводненията тук стават без да е нужно да вали — обясни Зандър от задната седалка и сержантът се обърна към него.

— Така ли?

Нейтън кимна. Дори след четиридесет и две години все още му беше странно да наблюдава как реката се надига бързо и мълчаливо под безоблачното синьо небе. Тя се блъскаше в коритото си, пълноводна от падналите по-рано дъждове на хиляда километра на север. Той посочи навън.

— При наводнение голяма част от това място остава под водата. На места реката става широка десет километра. Не можеш да се придвижваш без лодка. Къщите и градът са построени нависоко, но пътят остава под вода.

Лъдлоу изглеждаше изумен.

— Как излизате?

Зандър се разсмя.

— Не излизаме — отвърна Нейтън. — Много от имотите се превръщат в острови. Веднъж бях хванат в капан в дома си за пет седмици.

— Сам?

— Да. Но няма проблем. Просто трябва да си подготвен. Нямаш друг избор, такъв ни е регионът.

Той погледна червената земя, която се простираше наоколо. Трудно му беше да си го представи, но преди милиони години това е било дъното на голямо вътрешно море. От тази почва бяха изравяни костите на водни динозаври и все още имаше места в пустинята, където могили от вкаменени миди се печаха на слънцето. Нейтън си спомни как като деца двамата с Камерън ходеха на лов за динозаври — с лопати в ръце и нарамили торби, в които да пренасят костите. Години по-късно дойде ред на Зандър да поеме щафетата — джобовете на Нейтън винаги бяха пълни с пластмасови динозаври, които да заравя, тъй като истинските не искаха да излязат да си играят със сина му.

Сержантът отново записа нещо в бележника си.

— Кои са съседите ти? — попита той.

— Най-близката ферма е „Атертън“. — Нейтън посочи на североизток. — Градът е на юг от нея, после има още два имота на изток. Вторият най-голям наоколо е „Кираби Стейшън“, с който имаме обща граница. Сега е собственост на една компания.

Преди това обаче беше семеен бизнес. Собственик беше тъстът на Нейтън. Бившият му тъст, напомни си той, защото му харесваше как звучи. Натисна спирачките, когато стигнаха до едно място в оградата, през което можеха да минат. Зандър слезе и отвори портата. Влязоха през нея и отново се озоваха в имота на Камерън.

— Наближаваме — каза Нейтън на Лъдлоу.

— По-рано ми спомена, че брат ти познава много добре района около гроба? — Сержантът се огледа. — Струва ми се странно да искаш да посетиш подобно място.

— Чичо Кам го нарисува на картина — обади се Зандър и се качи отново в джипа. — Картината му доби голяма известност. Поне в околността.

— О, така ли?

Нейтън кимна.

— Той е любител художник, беше любител художник, но доста добър. Запали се по рисуването, когато бяхме деца. Тогава нямаше с какво толкова да се забавляваме, така че си падахме по някои неща за възрастни: например колекционирахме пощенски марки и други подобни. Аз не мога да рисувам, но Кам беше добър. Продължи да рисува и след като пораснахме. Понякога се отказваше, разбира се, но картината на гроба на работника е отпреди пет години.

Една от сезонните работнички по онова време я снима и я качи в интернет, когато се прибра във Франция, Канада или откъдето беше. Изведнъж на Камерън започнаха да му се обаждат хора, които си поръчваха да им нарисува нещо. В крайна сметка по предложение на майка им той изпрати картината на един конкурс и спечели държавна награда.

— Можеш да си купиш картичка с нея от магазина в града — каза Нейтън.

— Значи гробът е означавал много за брат ти? — попита Лъдлоу. От тона му стана ясно, че смята този факт за важен.

— Не бих се изразил точно така. Мисля, че харесваше картината повече от мястото. Просто извади късмет през онзи ден от начина, по който падаше светлината.

— И все пак странно място — повтори сержантът. — Самотен гроб в средата на нищото. Никога не съм виждал подобно нещо.

— Има няколко такива наоколо. — Зандър се наведе напред. — От едно време, когато хората са умирали внезапно. Погребвали са ги на място, а по-късно семейството или някой друг е идвал и е поставял надгробна плоча. Туристите могат да си купят онлайн карти, снимки и разни сувенири на тези места.

— Кой би дошъл чак дотук за подобно нещо?

Нейтън сви рамене.

— Ще останеш изненадан.

— Някой посещава ли гроба на работника?