— От време на време. Когато картината на Кам стана известна, идваха да го гледат, но напоследък няма голям интерес. Има един по-известен край „Атертън“.
— Какво му е интересното на него?
— Трагична случка. Някакво хлапе. Малко момче. Починало в началото на двайсети век.
Това накара Лъдлоу да се почувства неудобно и Нейтън се зачуди дали сержантът има деца.
— Какво се е случило с него?
— Обичайното за тези места. — Нейтън се насили да говори със спокоен глас. — Тръгнало по грешния път и се изгубило.
Нейтън подмина прохода в скалите. Изруга и даде на заден ход, след което подкара джипа по скрития черен път. Стигна от другата страна и се огледа видимо изумен. Автомобилът на Камерън не се виждаше никъде. За един ужасен миг си помисли, че наистина беше изчезнал. Зандър почука по мръсното стъкло.
— Отидохме прекалено напред — каза той и посочи назад.
Нейтън се върна на пътя и направи втори опит. Верният черен път изглеждаше по същия начин. Нейтън спря джипа на същото място, на което беше паркирал Бъб по-рано, и всички тръгнаха нагоре по склона. Изкачиха се до върха. Двамата със Зандър останаха назад, а Лъдлоу си сложи ръкавици. Заобиколи джипа на Камерън и направи още снимки. Спря се до отворената шофьорска врата.
Нейтън си прочисти гърлото:
— Вратата беше отворена, но ключовете бяха на седалката, когато дойдохме. Изпробвах двигателя.
— Не е трябвало да пипаш нищо.
— Съжалявам.
— И какво стана?
— Запали.
Сержантът се качи в джипа и сам завъртя ключа. Остави двигателя да поработи известно време, после го изгаси.
— Автомобилът беше ли надежден? — попита той. — Моделът е доста стар.
„Осемнайсетгодишен“, каза си Нейтън. Горе-долу колкото беше и неговият.
— По тези места по-старите работят по-добре. Новите модели имат електронни дисплеи и разни други неща, които не могат да се справят с праха. Той влиза във всяка пролука и запушва цялата система. Кам се грижеше добре за своя джип.
— А за радиото? — Лъдлоу посочи поставката на таблото.
Нейтън му показа как да сменя честотите.
— На мен ми изглежда добре. Аварийният му радиомаяк5 сигурно е под предната седалка.
Лъдлоу се пресегна и извади личния маяк за спешни случаи. Все още си беше в кутията и не беше активиран.
— Не използвате ли безжични радиа? — попита той.
— Не, оборудването ни е свързано към автомобилите.
— Тоест, излезеш ли навън, оставаш без средство за комуникация, така ли?
— Да.
— Какъв е обхватът?
— Зависи. Може да бъде двайсет километра в права линия, дори повече, благодарение на комуникационните кули, но има черни петна — обясни Нейтън. — Общо взето, по права линия.
Сержантът продължи с огледа на джипа. Сложи си ръкавици и провери зад сенниците, жабката и под седалките, след което повтори процедурата.
— Мисля, че портфейла му го няма. — Лъдлоу вдигна глава. — Не беше в джоба му.
— Не. Трябва да е у тях.
— Не го ли носи със себе си?
Нейтън, който беше оставил своя на кухненската маса в къщата си на около двеста километра оттук, посочи околността. За какво му е да го носи тук?
Сержантът се засрами и това се изписа на лицето му. Той отвори сервизната книжка на джипа и започна да разлиства страниците.
— Какво търсиш? — попита най-накрая Нейтън.
Лъдлоу се поколеба.
— Всичко.
„Той не знае — помисли си фермерът. — Няма представа какво означава всичко това.“ Забеляза, че Зандър се намръщи. Вероятно си мислеше същото.
— Смяташ ли да свалиш отпечатъци или нещо подобно? — попита младежът.
— Това е работа на криминалистите.
— А те ще дойдат ли?
— Само ако има следи от взлом.
Всички погледнаха джипа. Прозорците не бяха счупени, единственият проблем, с който се бяха сблъскали седалките, беше мръсотия, а огледалата бяха разположени под правилните ъгли.
Лъдлоу погледна назад към Зандър.
— Съжалявам.
Сержантът работеше методично, като спря само когато отвори багажника. Той се загледа, също като тях по-рано, във водата и храната пред очите си.
— Той е оставил всичко това в колата?
Нейтън не разполагаше с отговор на въпроса му. „Твоята работа е да разгадаваш тези неща“, помисли си.
Лъдлоу го изгледа.
— Имаш ли някакво практическо обяснение?
— Чувал съм за случаи… — Нейтън звучеше отчаяно дори в собствените си уши. — Понякога хората слизат от автомобилите си поради някаква причина — да гонят отклонило се добиче или пък заради друго — и се отдалечават повече от предвиденото. Започват да бягат и не осъзнават колко далеч са стигнали. Губят ориентация.
Сержантът свали ръкавиците си.
— Мислиш ли, че това се е случило?
— Не. Не знам, само казвам. Но не смятам, че Кам би се изгубил тук.
— Добре — отвърна Лъдлоу. — Джипът ми изглежда в добро състояние, но да речем, че се е бил повредил. Когато стане авария, трябва да стоиш до колата си, нали? Казаха ми, че това е златното правило.
— Да.
Сержантът долови особена нотка в гласа на Нейтън и го погледна. Фермерът пък осъзна, че младият мъж е много по-добре осведомен, отколкото му се стори в началото.
— Да, но какво? — попита Лъдлоу.
