— Да, идваме. Така или иначе мама ще ни чака утре. В четвъртък, за Коледа? — добави той, когато брат му го изгледа изненадано.
— О, да. Вярно. — Бъб запали двигателя. — В такъв случай ще се видим у нас.
— Откъде искаш да минем?
— По пътя — отвърна брат му. — Минем ли напряко, ще се забавим повече, ако затънем някъде. Не знам за теб, но точно днес не ми се вади кола от пясъците. — Той затръшна вратата на джипа си.
Нейтън караше малко зад Бъб. Облакът прах, който автомобилът на брат му вдигаше, се разсея след няколкостотин метра, когато черният път премина в асфалтиран — той беше добре поддържан и с хубава бяла маркировка. Имаше дори лента за кацане за „Летящия доктор“6. Гладкият път трая едва минута, преди да излязат отново на чакъл.
Зандър се наведе на предната седалка. Забеляза някакво раздвижване в далечината. Един автомобил, който все още беше прекалено далеч, за да го различат, ги наближаваше.
— Всичките коледни подаръци са в твоята къща — каза младежът и се облегна тежко назад.
— Мамка му! Извинявай, мислех, че ще се върнем у дома, преди да отидем у баба ти. — Нейтън възнамеряваше да се прибере в собствената си къща днес, където да измият всичкия прах от телата и дрехите си преди семейното събиране за Коледа.
— Няма значение — отвърна Зандър. — На никого няма да му пука след случилото се.
„Така е“, помисли си Нейтън, но въпреки това се ядоса на себе си. Искаше да направи Коледа незабравима за сина си, но тази задача още отсега изглеждаше много сложна.
Приближаващият автомобил беше все още малък, но постепенно се виждаше все по-ясно. Нейтън го позна — беше на един от старите работници в „Атертън“. Човекът сигурно беше тръгнал към града, защото нямаше къде другаде да се отиде. Автомобилът ставаше все по-голям. На Нейтън му се стори, че е минала цяла вечност. Това му осигури достатъчно време да огледа леко изкривената метална решетка отпред и остърганата боя на капака.
Работникът понамали, когато се изравни с Бъб, и вдигна ръка за поздрав. После замръзна на място, когато забеляза Нейтън отзад. Нейт не виждаше очите на мъжа зад предното стъкло, но нямаше как да пропусне жеста, който му направи с чупка в китката. Съвсем преднамерено поздравът се превърна в среден пръст.
Нейтън очакваше точно това още в мига, в който зърна облака прах в далечината. Извърна поглед настрани. Зандър гледаше през страничния прозорец и се преструваше, както винаги, че не е видял нищо.
Понякога Нейтън си мислеше, че колкото и пъти да зърне дома, в който беше израснал, всеки път оставаше изумен от гледката.
Къщата и другите постройки се намираха на малко възвишение в края на алея за коли, дълга повече от двайсет километра. Блестяха като оазис, пред който червената пустиня отстъпваше място на тучна зелена ливада и добре поддържана градина, която се поливаше с вода от сондажните кладенци. Самата къща, със своята огромна веранда, беше като открадната от някоя селска улица от времето, когато подобни постройки се строяха, без да се пести място и пространство. Илюзията донякъде се разваляше от разпръснатите навсякъде големи индустриални навеси, както и от бунгалата за персонала. На Нейтън му се сториха пусти, но една каравана, която не беше виждал досега, беше паркирана в двора до прашен джип.
Докато караше към къщата, се оглеждаше за неща, които бяха занемарени и се нуждаеха от ремонт. Не забеляза такива. Къщата, също като имота и добре хранените животни, покрай които минаха на път за насам, като че ли се намираше в добро състояние. Определено по-добро от собственото му имение. Нейтън не можеше да прогони тази мисъл от главата си, докато паркираше до Бъб. На верандата бяха закачени гирлянди и коледни лампички. Бяха подредени грижливо, но вече изглеждаха раздърпани, докато се поклащаха на горещия вятър.
Хари ги чакаше, облегнат на дървения парапет. Стана, когато тримата слязоха от джиповете. Кожата му приличаше на кожена чанта, а изражението му рядко се променяше и не позволяваше на хората да разберат какво мисли. Беше роден и израснал в Баламара, започнал работа във фермите на възраст, на която трябваше да е още в училище. Хари беше дошъл в „Бърли Даунс“, преди Нейтън да се роди, и все още беше тук, след като Нейт си беше тръгнал.
— Радвам се да ви видя и двамата — каза той, като се ръкува с Нейтън и потупа леко Зандър по рамото.
Бъб беше зает да се лигави с кучето си. Нейт видя, че австралийската овчарка на Камерън, Дъфи, стои на мястото си и гледа пустия път. Протегна ръка и тя дойде неохотно при него.
От къщата се носеше музика и нечий глас на запис, който пееше за сняг и звънчета. Нейтън предположи, че идва от стаята на племенниците му. Измина цяла година, откакто видя за последно дъщерите на Камерън, и се зачуди как ли ще понесат новината за смъртта на баща си. Празничната музика звучеше някак си гротескно, но момичетата бяха на осем и пет. Можеха да правят всичко, което им помагаше да приемат случилото се.
