— Нищо. Просто човек трябва да мисли разумно в такива ситуации. И Кам беше наясно с това. Искам да кажа, че проклетият път е съвсем наблизо. Той е имал предостатъчно вода. Ако джипът се е повредил и му се е наложило да тръгне нанякъде, определено е щял да се отправи към пътя. И е щял да си вземе вода.
— Тогава защо…
— Нямам представа. — Нейтън усети, че е повишил глас. — Просто размишлявам на глас. Това е щял да направи. Но преди да се стигне дотам, е щял да остане в автомобила на пуснат климатик в опит да повика помощ по радиото. Ако все пак му се е наложило да тръгне нанякъде, е щял да поеме към пътя, а не натам, където няма нищо.
— Значи според теб така е щял да постъпи Камерън — констатира Лъдлоу.
— Да.
— Ако е искал да го намерят?
Думите на сержанта прозвучаха многозначително.
— Да, очевидно е, приятелю. — Нейтън настръхна. — Виж, разбирам накъде биеш, можеш да си го кажеш.
Трябваше да признае мъжкото поведение на ченгето — то само кимна.
— Просто си мисля какво каза другият ти брат — че Камерън е бил под напрежение.
— Да не забравяме, че имаше достъп до оръжия.
— Камерън ли?
— Да. Шкаф с пушки, както всички останали.
— В джипа няма оръжие.
— Не… Ами все пак не го носеше постоянно. Но у дома изобщо е нямало да му е трудно, нали разбираш… Ако му е трябвало.
— Значи смяташ, че…
— Не смятам нищо. Просто казвам. Ако ти си мислиш за това, защо той да не… — Нейтън млъкна, без да изрече думите.
— Имаш право. — Лъдлоу кимна. — Но сигурно си виждал как изглежда рана от куршум?
— Разбира се. На животни, разбира се — добави той.
— Брат ти също е бил наясно.
— Е, и?
От изражението на сержанта лицето му се състари значително.
— Може би няма нищо. Понякога обаче хората смятат, че оръжието ще им предложи лесно избавление, а не е така. От психическа гледна точка това е голяма спънка. Някои хора просто са неспособни да направят тази крачка. Понякога… — Лъдлоу млъкна и се намръщи. Бавно обърна глава и огледа всички посоки. Земята беше необятна — простираше се докъдето му поглед стига. — Намираме се на една от най-високите точки в околността, нали?
— Тази скала е най-високото място тук — отвърна Нейтън. Едно време я наричаха вишката, при това не съвсем на шега. Какво искаше да кажеш с това „понякога“?
Сержантът не отговори, а пристъпи няколко крачки към скалистия ръб. Надвеси се. Нейтън нямаше нужда да го следва. Знаеше какво има там долу.
— Понякога какво, приятелю? — повтори въпроса си той. — Какво искаше да кажеш?
— Понякога хората просто трябва да намерят начин да сложат край на всичко. И не всеки е готов да го направи по най-прекия начин.
Нейтън направи няколко крачки и застана до него на ръба на вишката. Усещаше, че Зандър го наблюдава. Намираха се на едва пет метра височина, над една пясъчна възглавница. При такъв скок човек рядко можеше да си счупи глезена, още по-малко пък врата. Не беше достатъчно високо, за да предложи на някоя отчаяна душа последното избавление.
Помисли си, че трябва да е в другата посока. Обърна се и погледна зад сина си. На запад. Докъдето му стигаше погледът, голата земя се простираше чак до пустинята и създаваше едно идеално море от нищо. Ако някой търсеше забвението, това беше мястото, на което щеше да го намери.
Нейтън стискаше здраво волана. Зандър седеше с кръстосани ръце и увиснали рамене на предната седалка. И двамата бяха вперили поглед в пътя пред тях.
Не бяха проговаряли от двайсет минути и Нейт изведнъж осъзна, че синът му е на ръба да се разплаче. Той потискаше сълзите си така, както само тийнейджърите можеха — блед и съсредоточен да не поддаде, но тъгата избиваше в ъгълчетата на очите му. Зандър уважаваше Камерън, Нейтън беше наясно с това и докато си седеше там, съвсем жив, изпита завист към брат си, който лежеше под платнището.
Преди да оставят ланд крузъра на Кам на скалата, Лъдлоу беше извадил от чантата си ролка с жълта полицейска лента и потърси начин да огради автомобила. Наоколо нямаше дървета, нямаше дори пръчки, които да използва като колчета. Най-накрая откъсна ивици лента и ги завърза за дръжките на вратите.
— Не се тревожи, приятелю — каза му Нейтън, но Лъдлоу все пак заключи шофьорската врата и му даде ключовете.
— Има ли някакъв проблем да останат при теб? Твоят сержант ще иска да види всичко това утре.
Фермерът прибра ключовете в джоба си и сега, докато шофираше, ги усещаше — бяха някак тежки и притискаха неприятно бедрото му. Двамата със Зандър откараха в пълно мълчание сержанта до гроба, където Стив, за щастие, си беше свършил задълженията. Задната врата на линейката беше затворена и Нейтън се радваше, че Камерън вече не е на показ.
Медикът ги изгледа.
— Вие, момчета, ще можете ли да се приберете благополучно у дома?
Нейтън осъзна, че изглеждат ужасно, но въпреки това и двамата кимнаха.
— Може би трябва да лагеруваме някъде? — предложи неохотно той, когато линейката тръгна. — Така утре няма да има нужда да идваме пак дотук.
— Изключено. Стига ми, че бях тук снощи, благодаря. — Бъб почти се беше качил в джипа си. — Ще дойдете ли у нас?
Нейтън му кимна в отговор.
