На Нейтън му се стори, че чу шум в коридора, и двамата с Илзе се обърнаха към празната рамка на вратата. Никой не се появи на прага. Илзе отново го погледна със странно изражение.
— Защо не? — отвърна тя. — Благодаря. В малкия гараж е.
— Не се притеснявай. — Нейтън отстъпи от масата.
Илзе отново погледна към вратата. Все още нямаше никой на прага.
— Не казвай на другите.
— Добре.
— Ходих до гроба на работника. Исках да прекарам малко време сама, за да мога да помисля за Камерън. Заради погребението утре; всички ще говорят за него… — Тя сведе поглед. — Имам чувството, че сред всичко това Кам — онзи Камерън, когото познавах — може да изчезне. Разбираш ли какво имам предвид?
Нейтън кимна. Може и да погребваха брат му на следващия ден, но част от него все още очакваше Кам да се появи иззад ъгъла. Не можеше да повярва, че човекът, с когото беше израснал, с когото се беше карал и когото беше обичал по свой начин, вече го няма. Не можеше да повярва, че онази голяма дупка отвън е приготвена за него.
— Аха — отвърна най-накрая Нейтън и погледна Илзе. Очите ѝ бяха тъжни и замислени над прашната яка. — Разбирам какво имаш предвид.
Вратата на Зандър беше затворена.
Нейтън почука.
— Може ли да вляза?
Не получи отговор. Изчака малко и отвори вратата. Синът му лежеше на леглото и четеше. Едва го погледна.
— Върнал си се.
Нейтън седна на ръба на леглото.
— Извинявай, че се забавих толкова.
Зандър се вторачи в страницата, без да помръдва очи, след което пусна книгата върху гърдите си.
— Провери ли каквото искаше? — Гласът му не звучеше приятелски.
— Да.
— И успя ли да видиш флагчетата от пътя?
„Два от три пъти“, помисли си Нейтън.
— Направих няколко опита — отговори. — Имаше и успешни.
— Какво искаш да кажеш? — попита Зандър.
— Не знам.
Синът му се отпусна обратно на възглавницата и вдигна книгата.
— Баба ти каза, че си се разтревожил.
Не получи отговор.
— Извинявай, приятел.
Зандър се вторачи в страницата. Нейтън го почака още малко да каже нещо, но накрая просто продължи:
— Не исках да…
— Всичко е наред. — Синът му отгърна страницата.
— Всъщност не е, нали? Не и ако си нещастен?
Не получи отговор.
— Занд…
Момчето изсумтя раздразнено.
— Какво искаш да ти кажа? Опитвам се да чета!
— Искам…
— Какво?
— Не знам. Да оправя нещата.
Зандър отгърна още една страница.
— Не се тревожи. Няма смисъл човек да спори с теб. Мама беше права. Винаги си бил такъв.
— Какъв?
Синът му поклати глава.
— Забрави.
— Приятелче, можеш да ми кажеш…
— Не. — Зандър се скри зад книгата. — Прави каквото искаш. Вече не ми пука.
Нейтън зачака. Минутите се проточиха прекалено дълго. Най-накрая синът му отгърна нова страница и той стана и излезе от стаята.
Джипът на Илзе беше покрит със задължителния дебел слой прах. Това беше единственото превозно средство в малкия гараж и някой беше наредил купчина празни щайги пред него. Като че ли бяха тук отдавна. „От колко време никой не е карал този джип“, зачуди се Нейтън, когато взе ключовете от стелката.
Трябваше да си намести седалката, когато се качи, и отново се сети, че същото трябваше да направи и с колата на Камерън. Не знаеше какво да си мисли, затова тръсна глава и запали двигателя. Той се задави малко, защото дълго време не беше работил, но завъртя обороти и се съживи. Нейтън се заслуша в звука му. Беше ясен и сигурен.
Светна една лампа, за да вижда по-добре във вечерния сумрак, и отвори капака. Наведе се надолу и започна да проверява какво не работи — първо огледа обичайните проблемни места, а после и другите. Час по-късно вече лежеше по гръб под шасито с фенерче в ръка и все още нямаше представа каква е повредата.
Докато работеше, постоянно се отнасяше в спомени за Зандър. Вълнуваше го най-вече един от времето, когато синът му беше на около осем години. Двамата лагеруваха по време на едно от първите му самостоятелни гостувания, когато Нейтън се събуди в ланд крузъра и открил спалния му чувал празен. Нейтън се ослуша в очакване да чуе звука от урина върху твърдата земя навън или шумоленето на пакет със зърнена закуска. Когато не чу нито едното, нито друго — всъщност, когато не чу абсолютно нищо — извика името му. И не получи отговор.
Тогава Нейтън стана. Беше задушно, а дрехите лепнеха по изпотеното му тяло. Отново повика Зандър и този път сам усети притеснението в гласа си. Не получи отговор.
Страхът го завладя мигновено. Нейтън излезе до джипа. Сърцето му биеше силно, докато оглеждаше района, почти заслепен от ужас. До обяд температурите щяха да надвишат четиридесет градуса. Дете с телосложението на Зандър щеше да издържи половин ден, в зависимост от това дали има вода и късмет. А Нейтън не знаеше от колко време го нямаше. Много по-малки деца от сина му, дори наскоро проходили, можеха да вървят с километри. Някои ги намираха твърде далеч от дома им. Едни изваждаха късмет, за други беше прекалено късно.
