Нейтън пи още вода, после се загледа в хоризонта и се ослуша. Никъде не се вдигаше прахоляк, не се чуваше и никакъв шум. Илзе си беше заминала. Включи джипа на скорост и бавно потегли надолу към гроба. Паркира на разстояние и слезе. Прашният кръг около надгробната плоча отдавна се беше заличил, но стъпките на Илзе още се виждаха. Нейтън забеляза малките вдлъбнатини в земята, където беше коленичила. Зачуди се дали се беше молила. Никога не му се беше струвала набожна жена, но смъртта караше хората да правят странни неща. Нейтън докосна надгробната плоча, напечена от слънцето. Нещо не беше наред, но не знаеше какво. Най-накрая клекна и той и изведнъж го видя.
Дупката, която се беше разкрила под трупа на Камерън, сега беше разровена отново. Почти се беше запълнила последния път, когато идваха тук с Бъб и Хари, но сега отново изглеждаше различна. Нейтън протегна ръка и докосна земята. Почвата беше прясно разровена. Прокара длан през нея, за да провери дали Илзе не беше оставила нещо тук, но усети само песъчливата пръст. Намери няколко дребни частици, които приличаха на семена, и се сети за гроба на баща си. С братята му така и не бяха обикнали Карл, но въпреки това му бяха посадили дърво. И Илзе ли беше направила нещо подобно за Камерън?
Слънцето напичаше безжалостно и Нейтън се премести в сянката на надгробния камък, все още коленичил. Движението му остави в праха позната следа — толкова позната, че му прилоша, макар и малко. Изправи се толкова бързо, че му се зави свят.
Върна се на сигурно място в джипа и усили климатика. Изпита истинско облекчение от залялата го хладина. Отпусна се на седалката и усети как цялото му тяло реагира, докато телесната му температура бавно спадаше и ставаше нормална.
Тази мисъл се появи от нищото. Нейтън взе бутилката вода и отпи голяма глътка. Камерън много добре знаеше какво означава да си навън без подслон и провизии. Това беше смъртна присъда. Ако насила го бяха извлачили от джипа му, той със сигурност се беше съпротивлявал. Нейтън се вторачи в гроба. Спомни си трупа на брат си, когато отметнаха платнището. Нямаше рани по ръцете и лицето.
Нейтън отпи голяма глътка от бутилката и се замисли. Един час по-късно все още не знаеше какво да мисли. Знаеше, че трябва да се прибира. Погребението на Камерън беше на следващия ден. Земята щеше да погълне още един член от семейството. Нейтън трябваше да се прибере и да поговори със сина си. И с Илзе. Вместо това остана в джипа до гроба, докато слънцето не премести сянката на надгробната плоча почти по целия радиус на основата на плочата.
Никой друг не мина оттук.
Ако се беше забавил още малко, нямаше да успее да се прибере преди падането на нощта; когато пристигна, прозорците на къщата вече светеха. Той затръшна вратата на джипа и се загледа в големия евкалипт в другия край на двора. Под него, въпреки сгъстяващия се мрак, ясно се виждаше зейнала черна дупка.
Нейтън отиде до нея и застана до ръба ѝ. Гробът на Камерън беше дълбок и празен. Утре щяха да го запълнят. Тази нощ кучетата динго не се чуваха; навън беше горещо и задушно. Нейтън се обърна и тръгна бавно към къщата. От кухнята се носеха гласове, които бяха приглушени, но настойчиви. Нейтън затвори комарника след себе си.
— Ти каза… Не, не ми пробутвай тези глупости… Ти каза, че можем да опитаме…
— За бога, знам, Бъб, но имам хиляда други неща за вършене…
Три чифта очи изгледаха Нейтън, когато влезе в стаята.
— Чудесно. Подкреплението ти пристигна — сопна се Бъб на Илзе, която беше седнала на кухненската маса.
Беше облечена с дрехите, с които я беше видял на гроба на работника, и се взираше в чашата си с вино. Брат му беше намръщен; изглеждаше така, сякаш беше крачил нервно досега. Лиз се намираше на ничията територия между двамата.
— Бъб, просто се успокой. Моля те — каза тя и погледна Нейтън. — Много се забави.
— Проверявах оградата. Какво става тук?
— Нищо — отвърна Илзе.
— Не е нищо. — Брат му като че ли беше пиян. — Няма да приемам заповеди, мамка му…
— Никой не те кара, Бъб!
Той погледна Нейтън.
— Кажи ѝ. Ти смяташ, че планът ми е добър, нали?
— Почакай… — Нейт се почувства объркан. — За това ли става въпрос?
— Кажи ѝ! — повиши глас брат му. — Кажи ѝ, че съм прав!
Нейтън се намръщи.
— Дори нямах възможност да…
— Не, разбира се, че не си имал. Господи, много добре знаех, че ще стане така! — Бъб затвори очи. — Това са пълни глупости.
— Защо се държиш така точно в този момент, приятелю? — попита го Нейтън. — Да поговорим по-късно. Утре е погребението на брат ни.
— Аха. — Бъб отвори очи и погледна Илзе. — Някои доста се облагодетелстваха от смъртта му, нали?
— Бъб! — намеси се Лиз. — Достатъчно!
Илзе не помръдна от мястото си, когато Бъб излезе и затръшна вратата. Всички се загледаха след него, а звукът продължи да кънти.
— Какъв му е… — подхвана Нейтън, но Лиз му се нахвърли:
