Изгубеният полностью

— И ти не си по-добър! Говори ли вече със сина си? Цял ден се тревожи за теб! Помоли Хари да тръгнат да те търсят.

Нейтън се опита да се защити:

— Казах му къде отивам.

— Нямаше те с часове.

— Ами…

— Радиото ти е изключено. За пореден път.

— По дяволите! Да, добре. Извинявай…

— Не на мен трябва да се извиняваш.

Преди да успее да ѝ отговори, Лиз погледна Илзе.

— Ти поне добре ли си?

Илзе, която все още седеше на масата, не помръдна и не вдигна поглед.

— Да.

— Добре. — Лиз приличаше на човек, току-що изгубил битката. — Отивам да поговоря с Бъб.

Вратата се затвори плавно след нея. Илзе продължаваше да се взира в чашата си. Нейтън отвори хладилника, извади си бира, облегна се на плота, за да я отвори, и отпи. Забеляза следите от червен прах в гънките на ризата и дънките на Илзе. Имаше и по себе си. Просто я попитай. Вместо това кимна към вратата.

— Не знаех, че Бъб е толкова сериозен за плана си.

— Не мисля, че проблемът е планът му, а по-скоро кой взема решенията сега.

Нейтън не отговори.

— Обади се на адвоката на Камерън — каза Илзе.

— Бъб ли?

— Да го пита за подялбата на имота и какво ще последва от оттук насетне.

— Какво каза адвокатът?

— Дялът на Кам остава за момичетата.

— Не за теб?

— Не и от техническа гледна точка. Аз ще съм само техен попечител, докато не станат достатъчно големи. Но важното е, че не го наследява Бъб. Нито пък ти. — Илзе го изгледа. — Моля те, кажи ми, че вече си го знаел.

— Да. И всичко е наред.

На лицето ѝ се изписа облекчение. Тя вдигна крак под масата и побутна леко един стол. Нейтън се поколеба, но го издърпа и седна.

— Изненадан съм, че Бъб дори знае кой е адвокатът на Кам — каза той. — Още по-малко пък, че се е сетил да му се обади.

— И майка ти така каза. Аз обаче те предупредих. Бъб е много по-наясно, отколкото си мислите. Особено що се отнася до имота. Както и да е… — въздъхна Илзе. — Предполагам, че е изгарял от любопитство да научи.

— Камерън обещавал ли му е нещо?

— Не знам. Но сега всичко е разделено между теб, мен и него и мисля, че той се чувства… — Тя се поколеба и отпи от чашата си. — Отхвърлен или нещо подобно.

— Може би се тревожи какво възнамеряваш да правиш с имота.

— Господи, дори не съм мислила по въпроса! Пък и не съм искала да става така. Вероятно ще му продам всичко, ако ми позволи да се изкажа.

— Съмнявам се, че ще може да си го позволи — отвърна Нейтън.

— Тогава ще продам на теб.

— Аз определено не мога.

— Дори на приятелска цена?

— Трябва да сме дяволски добри приятели.

В кухнята настъпи тишина, но в нея имаше нещо особено. И двамата бяха прекалено възрастни, за да се смущават, и на Нейтън му се стори, че видя как ъгълчето на устата ѝ потрепна. Илзе погледна празното кенче от бира в ръката му, а след това и него.

— Искаш ли още една?

Той се поколеба. Избягваше да прекалява с алкохола, когато тя беше наблизо, защото предпочиташе да е с ясно съзнание. И все пак. Илзе седеше точно срещу него и го гледаше. Можеше да изпие още една.

Знаеше, че по-късно щеше да си плати за това — след няколко дни, когато се прибереше в тихата си, празна къща. През годините беше разбрал, че много по-лесно понася изолацията, когато за дълго оставаше съвсем сам. След това самотата се превръщаше в рутина, която понякога наподобяваше постоянна тъпа болка. Предишната му нужда да се среща с хора също се промени. Чуждата компания би трябвало да му харесва, а всъщност само събуждаше сложни чувства, с които трябваше да се справя по-късно съвсем сам, дълго след като хората си бяха отишли. Всеки път му ставаше все по-трудно да се съвзема и му отнемаше много повече време, за да се върне обратно към нормалното си състояние, ако въобще можеше да го нарече така. Но ако беше лошо да прекарва време с други хора, то да прекарва време с Илзе, беше направо ужасно. Колкото и да му се искаше — а вътрешно той много го искаше — просто не можеше да си го причини.

Нейтън си пое дълбоко въздух и я погледна под силното тиктакане на кухненския часовник.

— Не, но благодаря.

Той стана. Илзе го проследи с поглед и на лицето ѝ ненадейно се изписа изражение, което я караше да изглежда безкрайно самотна. Той бутна стола си обратно под масата.

— По-добре да поговоря със Зандър. — Наистина щеше да е добре да го направи.

Илзе погледна за миг масата, след което кимна.

— Като слушам Лиз, явно е бил разтревожен.

— Казвал ли ти е нещо?

— Не, но всъщност мен ме нямаше почти целия ден. Видях го за съвсем малко.

— Така ли? — Нейтън се опита да запази тона си спокоен. — Какво прави?

Тя сви рамене и червеният прах потъна по-дълбоко в гънките на дрехите ѝ.

— Исках да се махна оттук, затова взех джипа на работниците и излязох на разходка.

Нейтън се намръщи.

— Какво му има на твоя?

Колкото и странно да беше, Илзе като че ли се развесели от въпроса му.

— Не може да се разчита на него. Закъсах два пъти.

— Кам и Хари не можаха ли да го оправят?

— Оправяха го, но постоянно изникваше нещо ново.

— Искаш ли да го погледна? Макар че, щом те не са успели, не искам да обещавам нищо.