— Аха. Той не беше щастлив, приятелю. Ама никак. Започвам да си мисля, че това е продължавало от много дълго време. — Хари въздъхна. — Трябва някак да избутаме погребението и да се свършва. След това всичко ще ни се стори по-хубаво.
— Сигурно си прав.
— Ще видиш. Винаги става така. Довери ми се. — Хари се намръщи, когато пак погледна към джипа на Илзе. — Още ли ще работиш? Ако искаш, ще оставя генератора включен.
Нейтън поклати глава.
— Спирам.
— Откри ли повредата?
— Не. — Беше направил всичко, за което се сети. Джипът му изглеждаше в добро състояние.
— Да, аз също не можах да открия нищо нередно. — Хари отново се загледа в двигателя. — Но имах една идея.
— Целият съм в слух, приятелю.
Възрастният мъж се поколеба, когато от мрака се чуха стъпки на верандата и гласът на Лиз:
— Хари?
— Няма значение. — Той потупа джипа. — Първо ще трябва да го погледна още веднъж. Само че няма да бързам. Бездруго на Илзе не ѝ харесва да го кара, така че едва ли ще тръгне нанякъде с него.
— Хари? — отново се провикна Лиз.
— Ще ѝ кажа, че си добре. — Той кимна към кървавите скалпове на куката в ръката си. — Май трябва да направя нещо с тези.
— Уловил си ги, а?
— Да. Исках да оправя този проблем, преди хората да дойдат утре. Бяха започнали да правят каквото си искат.
— Мислех, че Бъб ще ги залови.
Изражението на Хари му подсказа, че Бъб също е започнал да прави каквото си иска.
— Отвори ми се възможност и свърших работата — каза той. — Щом си приключил тук, ще изключа генератора след десет минути. Трябва да поспя.
Възрастният мъж завъртя внимателно куката. Скалповете бяха започнали да изсъхват и да се набръчкват по краищата.
— Очаква ни тежък ден — добави той.
Нейтън се събуди от пулсираща болка в слепоочията — беше се обезводнил. Присви очи на ранната сутрешна светлина и се пресегна за чашата с вода до дивана. Беше празна. Вероятно я беше изпил през нощта, но не си спомняше. Сякаш имаше махмурлук, но без забавната част, която го предхожда. Опита се да се сети колко вода беше изпил вчера. Явно не достатъчно.
Стана рязко и се подпря на стената, защото му се зави свят. Запримигва бавно и зачака замаяността да отмине. Огледа се. Нещо не беше наред.
Картината на Камерън отново привлече погледа му и Нейтън се намръщи. Тя висеше пред него и изглеждаше както винаги. И все пак нещо го смущаваше. Приближи се до нея. Главата продължаваше да го боли. Пейзажът беше същият, цветовете и формите — също. Тъмният гроб и ясното небе заплуваха пред очите му. Прозрачното петно все още беше там, но едва се забелязваше. Какво беше различно? Дали хоризонтът не беше леко наклонен? Не беше сигурен, затова се протегна и влоши ситуацията още повече, защото рамката се наклони силно на другата страна. Нейтън я намести набързо и провери дали е в права линия.
— Внимавай. — Лиз стоеше до вратата. Беше облечена цялата в черно, виждаха се само кървясалите ѝ очи. — Камерън много я обичаше.
— Да я свалим ли поне днес? Ще я прибера някъде.
— Какво? Не. Защо да го правим? — Майка му се приближи до картината, внимателно протегна ръка и я намести.
„Така е много по-добре“, съгласи се наум Нейтън.
— За да не я повреди някой — отвърна той.
— Но всички ще искат да я видят. Мястото ѝ е на стената. Камерън би искал точно това.
— Права си. Просто си мислех… Нали се сещаш — заради тематиката и случилото се.
— И все пак картината е красива. — Лиз избърса бузата си с опакото на ръката.
Нейтън дори не беше забелязал, че майка му плаче.
— Какъвто и да е бил проблемът на Камерън, той открай време беше добър художник. Тази картина ми напомня за всичко най-светло у него. Не искам да я крием.
— Добре — сви рамене Нейтън. — Просто ми хрумна.
Лиз го погледна.
— Как се справя Зандър?
— Не съм говорил с него от снощи. Все още ми е сърдит, задето се забавих толкова вчера.
— Изненадан ли си?
Нейтън се замисли над въпроса ѝ. Наистина беше малко изненадан. Не беше присъщо за сина му да се сърди дълго. Всъщност сърденето като цяло беше необичайно за Зандър.
— Не е имало нужда да се паникьосва. Когато се прибера в своята къща, ще съм съвсем сам през цялото време.
— Това е част от проблема, Нейтън. — Лиз се обърна към него. — Слушай, днес искам да поговориш със Стив. Накарай го да ти запази час в клиниката.
— Защо?
— Да ти предпише нещо, с което да си проясниш съзнанието.
— Нямам нужда…
— Имаш. Щом си мислиш, че е в реда на нещата да изчезнеш просто ей така и да изплашиш сина си, че може да направиш нещо, то тогава нещата никак не са наред. — Майка му вдигна глава, за да го погледне по-настойчиво. — Моля те, Нейтън. Достатъчно тежко ми е, че загубих едното си дете. Днес ще е най-трудният ден в живота ми. Няма да го преживея втори път.
Той не можеше да понесе болката, изписана в очите ѝ, затова просто кимна.
— Добре.
От коридора се чу шум и двамата се обърнаха. Беше Бъб. Изглеждаше леко замаян и Нейтън си помисли, че вече е започнал да пие. Или пък не беше спирал от снощи.
— Какво правим? — Брат му се олюля и се хвана за дръжката на вратата. — Възхищаваме се на шедьовъра на Кам?
