Сутринта отново се беше обадил в полицейския участък и разговорът отново беше прехвърлен. Сержант Маккена още работел над онзи случай с катастрофиралия автобус на север. Нейтън можеше да остави съобщение.
— Просто го помолете да ми се обади — отговори най-накрая той и затвори телефона.
Не познаваше свещеника, но от заучените фрази, които преподобният използваше, на Нейтън му стана ясно, че и той не е познавал Камерън. Общо взето, не слушаше службата, а само се взираше в съседите — косите им вече бяха посивели и бяха качили някой и друг килограм. Повечето също отвръщаха на погледа му с любопитство и учудване, сякаш бяха забравили за съществуването му.
Лиз слушаше стоически службата. Чак към края от гърлото ѝ се изтръгна ужасен пронизителен плач — когато дадоха фиданка на Софи и Ло, за да я отнесат до гроба. Гласът ѝ се извиси в призрачно, зловещо кресчендо. Тя зарови лице в ръкава си и плачът ѝ стана приглушен, а раменете ѝ започнаха да се тресат. Хари ѝ прошепна нещо, хвана я под ръка и се опита да я отведе настрана, но тя го отблъсна грубо.
Ло, с ококорени очи и лопатка в треперещата си ръка, само я погледна и започна да плаче пронизително. Софи също не издържа. Илзе отиде при тях, прегърна ги и ги поведе към къщата.
— Ами дървото? — долетя пискливият глас на Ло насред две ридания. — Трябва да засадим дървото.
Без да промълви и дума, Лиз вдигна лопатката, която внучката ѝ беше изтървала на земята, и падна на колене. Започна да копае — бързо и надълбоко — като забиваше върха в пръстта и вдигаше прах, който полепваше по черната ѝ рокля. Скръбта ѝ беше необуздана, бурна и Нейтън забеляза, че хората се чувстват неудобно и отместват погледи. Службата се бе превърнала в зрелище и на него му дойде в повече. Той пристъпи напред, вдигна другата лопатка и започна да копае заедно с майка си. Когато дупката стана достатъчно голяма, Лиз взе фиданката, сложи я в нея и я посипа с рохка пръст. „Няма да оцелее“, помисли си Нейт, защото не беше засадена достатъчно дълбоко, но поне я засадиха. Той стана и поведе майка си към къщата, без да обръща внимание на глупавите, втренчени в него погледи на съседите.
Час по-късно сложиха Лиз да си легне в стаята, спуснаха завесите и Стив ѝ даде успокоително. Нейтън остана сам пред вратата на дневната. Никога досега не беше виждал толкова хора в нея. Някои от присъстващите бяха излезли в коридора или на верандата въпреки жегата. Той обаче забеляза, че са оставили празно пространство около картината на Камерън.
— Поне никой не я пипа — чу един глас до себе си.
Илзе гледаше право в картината.
— Предложих да я свалим.
Снаха му се намръщи.
— Не, не и на погребението му. Хората щяха да питат за нея. Тя е наследството на Кам. Щеше да иска всички да я видят. — Нейтън долови в гласа ѝ някаква нотка, която не успя да различи ясно заради шума.
— Така каза и Бъб.
— Наистина ли?
— В общи линии. Както и мама.
— Имат право.
„Може би е така“, помисли си Нейтън. От уважение гостите стояха на разстояние от картината, но всички ѝ хвърляха любопитни погледи, като се опитваха да не изглеждат твърде жестоки.
Нейтън видя Кейти да се промушва през навалицата с поднос със сандвичи. Вместо да обиколи наоколо с него, тя го остави на масата и излезе.
Илзе я наблюдаваше с присвити очи.
— Господи! Те са абсолютно безполезни. И двамата. — Замълча за секунда. — Мога да ги уволня — добави внезапно тя, явно едва сега осъзнала, че има това право.
— Може да не ти се наложи. Мисля, че имат намерение да си вървят.
— Въпреки това мога да ги изгоня, ако искам.
— Да, мисля, че можеш.
Някаква жена с дълга до раменете червеникаворуса коса в другия край на стаята погледна Илзе и ѝ помаха леко.
— Коя е тази? — попита Нейтън.
— Не знам. Помислих, че маха на теб.
— Не мисля.
Жената помаха отново, този път малко по-колебливо, и Илзе въздъхна.
— Така или иначе трябва да поговоря с някои гости. Ще се видим по-късно.
Нейтън отпи от бирата си и проследи Илзе с поглед да отива при жената в ъгъла. Двете се ръкуваха и си размениха няколко думи, навели глави една към друга, за да надвикат шума. След малко вдовицата на брат му се обърна и го посочи. Каза още нещо, жената ѝ благодари и си запроправя път през гостите.
— Нейтън. Здравей. Всъщност махах на теб — каза тя, когато застана пред него. Усмихна му се срамежливо. — Не ме помниш, нали? Не се притеснявай. Казвам се Мелани. Сещаш ли се? Мелани Бърч? От „Атертън“.
— Мелани. — Не можеше да си я спомни.
— От „Атертън“? Или поне бях оттам няколко години. Сега отново се върнах. — Тя се засмя стеснително. — Не го мисли — с две години съм по-малка от теб, така че едва ли си ме забелязвал навремето. Бях приятелка на Джаки, когато бяхте гаджета.
— А, да. Аз не… — Нейтън пак не си я спомни, но поне все още му се усмихваше. — С Джаки сме разведени отдавна, така че…
— О, така ли? Аз също. — Мелани сви рамене. — Градско момче. Не се получи, което не беше голяма изненада. След развода пътувах известно време. Прекарах няколко години на запад и сега отново се прибрах тук. Все още работя с коне.
— Аха.
