— Аха. Добре. — Илзе затвори вратата след себе си и се облегна на нея със зачервено лице.
— Какво има?
— Това е погребението на съпруга ми! — сопна се тя.
Нейтън примигна насреща ѝ. Никога досега не я беше чувал да говори с този тон.
— А нещо друго?
Илзе прекоси помещението и се отпусна на стола зад бюрото.
— От колко време се криеш тук?
— Отскоро.
Тя кимна.
— Отвън е толкова странно, нали? Да слушаш всички тези хора да говорят колко чудесен човек е бил Камерън и колко много щял да им липсва — поклати глава. — Някои дори не ги познавам, а много други не съм виждала от години. Не идват на гости и не се обаждат. Та те едва го познаваха.
— Сигурно си права.
Дъфи, която душеше около бюрото, отиде при Нейтън и той се наведе към нея. Усещаше, че Илзе го гледа. Все още се чувстваше малко замаян и жаден. Колко бири изпи? Немного, но повече, отколкото трябваше, за да се чувства комфортно в компанията ѝ.
— Извинявай. — Той понечи да стане. — Ще те оставя на мира.
— Добре. Звучи ми разумно.
Острият ѝ тон накара Нейтън да се забави малко. Той я изгледа и Илзе отвърна на погледа му.
— Хайде, върви. Не искам да те задържам — кимна към вратата тя. — Вече си с мен от… колко? Цели две минути? Отдавна трябваше да си си тръгнал.
Нейтън застина на място.
— Искаш ли да остана? — попита най-накрая и зачака отговора ѝ.
Илзе мълча доста дълго. Най-накрая си пое дълбоко въздух.
— Говорих със Стив. За Камерън и… — Тя наведе глава. — И за Джена.
— Да не би да ти е казал нещо, което те е разстроило?
Илзе изсумтя.
— Не. Всъщност точно обратното. Не каза нищо. Исках да сподели какво се е случило според него навремето, но той не каза нищо. — Тя погледна Нейтън. — Ти спомена, че ѝ е повярвал. Тогава защо е толкова потаен сега?
— Е, сама го каза. — Той сви рамене. — Това е погребението на съпруга ти. Може би се опитва да те предпази.
— Мен? — Илзе почервеня от яд. — Той изобщо не се опитва да предпази мен, а Камерън. Винаги всичко се върти около Камерън. Той е мъртъв, а ние продължаваме да стъпваме на пръсти. Не пипай картината му! Не се съгласявай с плана на Бъб! Не говори за… — Тя млъкна. — Извинявай. Днес е много тежък ден за мен.
— Знам. За всички ни е така.
Илзе си пое дълбоко въздух.
— Слушай, не ми обръщай внимание. Ако искаш да си тръгваш, върви.
— Илзе, не е…
— Не е, знам. Разбирам. Всичко е наред. — Тя махна с ръка. — Както и да е, навярно трябва да излезеш навън. Сега е най-подходящият момент хората да те видят.
— И Хари така каза.
— Трябва да го послушаш. — Последва кратко мълчание. — Кой знае? Приятелката ти може да те търси.
— Мелани?
— Така ли се казва?
— Така каза. Почти не я помня.
— Но тя те помни.
— Е — усмихна се Нейтън и вдигна рамене, — можеш ли да я виниш?
Най-накрая Илзе също се усмихна.
Той избута стола си настрани.
— Може би наистина трябва да се връщам. Иначе Хари и Зандър ще забележат, че ме няма, и ще започнат да си мислят какво ли не.
— Е, успех — пожела му Илзе. — Вероятно нямаш чак толкова голяма нужда от него, колкото си мислиш.
— Вероятно. Но… — Все още чуваше шумотевицата отвън. — Ти беше права. Не съм виждал повечето хора от години. Те може и да забравят какво съм направил, но от мен какво се иска — да забравя какво направиха те ли? Минаха десет години. От цялата работа пострадаха Зандър и добитъкът ми, а някой отрови кучето ми…
Илзе вдигна поглед.
— Наистина ли? Така ли умря Кели? Не знаех.
— Аха — отвърна Нейтън. — Не че някой ми вярва.
— Защо?
— Защото няма други случаи на заложени капани с отрова. Глен и Зандър ме мислят за параноик.
Илзе се завъртя леко в стола си. Беше се намръщила.
— Почакай. Я ми припомни кога се случи това?
— Преди около осемнайсет месеца.
— Миналата година Бъб залагаше капани с отрова за динго.
Нейтън застина.
— Така ли?
— Заради паричната награда. Твърдеше, че ще се мести и му трябват пари. Кам го предупреди да не слага капаните в близост с добитъка ни. Но Бъб носеше много скалпове у дома, така че очевидно все някъде ги е залагал. Мислех си… — Тя млъкна. — Кам каза, че ще те предупреди.
— Е, не ме предупреди.
Настъпи тишина. Нейтън усети слепоочията си да пулсират, а мускулите на врата и раменете му се стегнаха.
— Мислех, че губя проклетия си разсъдък — каза най-сетне той. — Мислех, че си въобразявам.
— Не. — Илзе го погледна и бавно поклати глава. — Не, не мисля. Съжалявам, Нейтън.
— И преди да се опиташ да ме убедиш, че Кам не е забравил нарочно…
— Не това щях да кажа.
— О!
— Не, всъщност според мен го е направил съвсем умишлено. — Погледът на Илзе беше ясен и спокоен. — Той ставаше малко странен, когато ставаше въпрос за теб. И не би забравил нещо такова.
Нейтън не знаеше какво да отговори.
— Но ме чуй. — Илзе се поизправи на стола. — Опитай се да не се ядосваш на Бъб, става ли? Явно и той се е почувствал ужасно, защото престана да залага капани с отрова. Не ни каза защо, но сякаш повече не искаше и да докосне капан.
Нейтън усети как напрежението се разля от раменете към гърдите му. Бъб вече не се виждаше през прозореца. Оградата до гробовете беше празна. Не смееше да проговори, защото знаеше, че гласът му ще го предаде.
