Едва сега Нейтън си спомни момичето, което виждаше от време на време на надбягванията — приятелка на Джаки, макар и не от най-близките. Косата му бе червеникаворуса и имаше лунички. В този край младите хора не бяха много, а малкото, които срещаше, идваха и си отиваха неочаквано — заминаваха да учат, да работят, отиваха си по други причини. Не беше сигурен дали тогава знаеше, че името ѝ е Мелани, тъй като имаше очи само за Джаки. Но Мелани беше красива. И тогава, и сега.
— Съжалявам, че сте се разделили с Джаки. Мислех, че всичко помежду ви ще е наред. Много си подхождахте. — Тя се поколеба, сякаш не знаеше какво точно да каже, и после му се усмихна отново. — Всички ѝ завиждахме ужасно много, защото наоколо имаше много кретени и почти никакви добри момчета, а тя те хвана адски бързо. Постоянно ни разказваше колко ѝ е забавно с теб и колко я караш да се смее.
— Така ли? — Не му се струваше вероятно Джаки да е казала всичко това. Не и в края на връзката им. И все пак — спомените бяха заровени много надълбоко — може би в началото е било така. В началото и той можеше да каже същото за нея. Погледна внимателно Мелани. — Е, как ти се струва тук?
— Бяха забравила колко е тихо.
— Да, така е. Много е тихо.
Всички мисли бяха изчезнали от ума на Нейтън. Не можеше да се сети какво да каже. Забеляза, че Илзе е в другия край на стаята и гледа към тях, но когато срещна погледа му, веднага се извърна. Тя говореше с някаква възрастна жена, която Нейтън не познаваше.
— Както и да е — каза Мелани. — Слушай, много съжалявам за Камерън. Напълно осъзнавам, че сега не е най-подходящият момент, но не знам кога ще те видя пак. Исках само да разбера как си. Имам предвид, че не знам дали въобще ходиш в града…
— Не ходя. Вече не.
— О! — Жената примигна учудено насреща му, но бързо се овладя. — Е, ако някога отидеш и искаш да пийнеш с някого, обади ми се.
— Добре.
— Ще ме намериш в „Атертън“. Казвам се Мелани.
— Мелани. Да, знам. Запомних.
— Добре тогава. — Тя му се усмихна. Преди да се обърне, го докосна по ръката по начин, по който никой не го беше докосвал от много дълго време. Топлината на пръстите ѝ остана по кожата му — беше толкова осезаема и силна, че приличаше на болка. Нейтън изпрати Мелани с поглед — тя се сля с гостите — и се стресна, когато Хари застана до него изневиделица.
— Ще бъда честен с теб, приятелю. Не мисля, че си в положение да се правиш на труднодостъпен. — Възрастният мъж му подаде нова бира.
— Господи, Хари! Дори не мисля, че тя имаше предвид точно…
— Е, никога няма да разбереш, ако не опиташ, нали? Трябва да ѝ се обадиш. Да започнеш да се показваш от време на време в града.
— Нямало я е дълго време. Не знае за…
— Онази работа с Кийт ли? Чула е. Щом живее в „Атертън“, със сигурност са ѝ казали. Не се съмнявай.
— Въпреки това не знам. Ще си помисля.
— Направи го. Защото иначе не улесняваш нещата, приятелю.
— За кого?
— За всички. За тях. За теб. — Хари кимна към гостите. — Поне им дай възможност да ти простят.
— Преди десет години им се молих. Не помогна.
— Никой не те кара да се молиш. Просто направи компромис. Може и по-голям. Много време мина.
— Хората са същите.
— Някои да. Други — не. — Хари понижи глас. — Няколко души питаха за теб. Малкия Том. Джеф. Искаха да разберат какво правиш. Върви да ги видиш. Всички знаят, че сега можеше да погребваме теб. Един ден и това може да стане, ако не внимават. И ще трябва да живеят с вината. Подобни неща карат хората да се замислят и много по-лесно да прощават.
— Така ли? Е, браво на тях.
— Просто ти казвам, приятелю.
Нейтън сви рамене. В другия край на стаята Бъб говореше с няколко мъже на неговата възраст. Илзе се беше измъкнала от старата жена и сега разговаряше със Стив.
Бяха се отделили от другите опечалени в ничията територия до картината. Илзе беше приближила глава до него и му шептеше нещо. Изглеждаше необичайно възбудена, а лекарят свиваше устни. Когато млъкна, той поклати глава. Отвори уста, за да ѝ отговори, но Илзе го прекъсна и зашепна отново, този път по-настоятелно. Гостите се размърдаха и Нейтън изгуби Илзе и Стив от поглед.
Облегна се на стената. В стаята беше горещо и разговорите изведнъж му се сториха много шумни. Остави си бирата и се пресегна за вода от съседната маса. Каните на нея обаче вече бяха празни.
— Ще отида да ги напълня — каза той на Хари.
Възрастният мъж сви рамене.
— Казах ти, приятелю. Не си помагаш, като се криеш днес.
Нейтън не отговори.
В кухнята не беше по-хладно, но поне беше по-тихо. Кейти стоеше сама до мивката и се взираше през прозореца. Стресна се, когато Нейтън остави каните на плота.
— О, извинявай — каза бившата туристка. — Помислих, че е Саймън.
— Не, аз съм. Къде е той, между другото?
— Не знам.
Нейтън отвори хладилника. Вътре нямаше студена вода. Върна се до мивката. И от двете кранчета потече топла вода, но трябваше да налее.
— Слушай… — Той пъхна каната под струята. — Двамата може и да възнамерявате да си тръгнете скоро, но все още получавате заплата тук.
