Калона във видението влезе след богинята в храма. Сцената се смени и той изведнъж размаха двата меча, за да се бори с нещо, върху което погледът ми не можеше да се фокусира. Нещото беше черно и постоянно променяше формата си. В един миг беше огромна змия, а в следващия отваряше уста, пълна с блестящи зъби, в трети заприличваше на противно паякообразно същество с криви нокти и зъби.
— Какво е това?
— Проявление на злото бавно отговори Калона, сякаш му беше трудно да произнесе думите.
— Но ти не беше ли в царството на Никс? Как е проникнало злото там?
— Злото и доброто са навсякъде. Така са устроени светът и Другият свят. Трябва да има равновесие дори във владенията на Никс.
— И затова й е бил необходим воин? попитах аз, докато гледах как картината отново се смени и показа Калона с блестящи бели криле как върви след Никс, която се разхождаше в тучна ливада. Очите му се стрелкаха насам-натам и оглеждаха района около и зад богинята. Единият меч беше в ръката му, а другият готов в ножницата.
— Да, затова й беше необходим воин.
— Необходим — повторих аз думата и после успях да откъсна очи от Калона в миналото и да погледна Калона в настоящето. — Ако тя все още се нуждае от воин, защо си тук, а не там?
Той стисна челюсти и очите му се изпълниха с болка. Когато отговори, гласът му беше тъжен.
— Гледай и ще видиш истината.
Отново се съсредоточих върху променящите се сцени и видях, че Никс стои пред Калона. Той беше коленичил пред нея, също както когато аз влязох в съня му, и плачеше. Реинкарнацията на Никс приличаше на статуята на Дева Мария в бенедиктинския манастир толкова много, че се стъписах. Продължих обаче да гледам и видях, че нещо не е наред с Никс. За разлика от красотата на Дева Мария спокойното изражение на Никс беше някак сурово и изглеждаше по-каменно от статуята.
Гласът на Калона се извиси към нас. Звучеше така, сякаш той се молеше.
Никс вдигна съвършената си ръка и щракна с пръсти срещу Калона. Воинът се повдигна над земята и полетя назад, като се преобръщаше.
Започна да пада, да крещи и да се гърчи. Най-после стигна до земята, сразен, наранен и окървавен. Тупна в тучна нива, която приличаше на прерия с високи треви. Крилата му се превърнаха от бели в гарвановочерни, каквито са днес.
С вик, изпълнен е болка, той вдигна ръка и избърса видението от миналото. Въздухът пред нас потрепери и отново се превърна в градината на покрива на замъка. Калона пусна ръката ми и седна на пейка под портокалово дръвче. Не каза нищо. Седеше и гледаше искрящото синьо на Средиземно море.
Застанах пред него и се втренчих в лицето му, сякаш можех да прочета истината по изражението му.
— Защо те изхвърли? Какво направи?
Той ме погледна.
— Обичах я прекалено много. — Гласът му беше толкова безчувствен, сякаш принадлежеше на призрак.
— Как така си я обичал прекалено много? — машинално попитах аз, макар че се сетих какъв е очевидният отговор. Имаше различни видове обич… и любовта на Калона към Никс явно е била от неправилния вид.
— Ревнувах. Дори мразех Еребус.
Примигах изумено. Еребус беше консорт на Никс, вечният й любим.
— Любовта ми към нея ме накара да наруша клетвата си. Бях толкова обсебен от нея, че вече не можех да я закрилям. Провалих се като неин воин.
— Това е ужасно отбелязах аз и се замислих за Старк. Той беше положил клетва само преди няколко дни, а вече знаех, че сърцето му ще се разбие, ако не успее да ме защити. Колко ли дълго Калона е бил воин на Никс? Векове? Колко продължава частица от вечността?
Колкото и да беше невероятно, изпитах съжаление към Калона. Но не трябваше да го съжалявам! Вярно, богинята бе разбила сърцето му и го беше изгонила от царството си, но после беше станал лош. Беше се превърнал в злото, срещу което по-рано се бе борил. Калона кимна, сякаш прочете мислите ми.
