Искаше ми се да кажа „Не. Трябва да поспя още малко“, но ако наистина я беше убил? Какво щеше да стане, ако беше убил и другите? Джордж не ми бе направил впечатление на достатъчно опасен, че да убива превръщачи, но пък аз мислех, че скърби искрено. Че е искрено притеснен за жена си. Какво ли, по дяволите, разбирах?
- Ще бъда готова. - Затворих, без да кажа „довиждане“. Започвах да заприличвам на Долф. Щях да й се извиня, щом пристигнеше.
Телефонът иззвъня, преди да успея да изпълзя на крака.
- Какво има, Рони?
- Анита, Ричард е.
- Извинявай, Ричард, какво има?
- Звучиш ужасно.
- А ти не. Не си спал кой знае колко повече от мен. Как е възможно да звучиш толкова по-добре? Моля те, кажи ми, че не си от ранобудните.
Той се разсмя.
- Виноват.
Можех да му простя това, че е космат, но за ранобуден трябваше да помисля.
- Ричард, не ме разбирай погрешно, но какво искаш?
- Джейсън е изчезнал.
- Кой е Джейсън?
- Млад мъж, рус, налазил те е в „Кафенето на лунатиците“.
- Аха, помня го. Изчезнал е.
- Да. Джейсън е един от най-новите членове на глутницата. Тази вечер е пълнолуние. Точно днес не би рискувал да се разхожда сам. Поръчителят му отишъл до дома му, но той липсвал.
- Поръчител като при Анонимните алкохолици ли?
- Нещо подобно.
- Някакви следи от борба?
-Не.
Изправих се, влачейки телефона в една ръка. Опитах се да мисля, въпреки тежката умора. Как смееше Ричард да звучи толкова бодър!
- Съпругът на Пеги Смиц - Рони го е хванала с друга жена. Някакъв магазинер може би му е продал сребърни куршуми.
От другата страна на слушалката цареше мълчание. Можех да чуя дишането му, но това бе всичко. Дишането беше леко забързано.
- Говори ми, Ричард.
- Ако е убил Пеги, ние ще се заемем.
- Да ти е хрумвало, че той може да стои зад всичките изчезвания? -попитах аз.
- Не виждам как.
- Защо не? Сребърният куршум върши работа срещу всеки превръ-щач. Не са нужни някакви особени умения. Просто трябва да си някой, на когото превръщачът вярва.
Още мълчание.
- Добре, какво искаш да направя?
- Двете с Рони мислехме да се изправим срещу него тази сутрин. С изчезването на Джейсън няма за кога да действаме предпазливо. Можеш ли да ми осигуриш един-двама превръщачи, които да помогнат да сплашим Смиц? Може би с малко груба сила ще научим истината по-бързо.
- Днес трябва да преподавам в училището, а и не мога да си позволя да разбере какъв съм.
- Не помолих да идваш ти. Просто някой от вас. Но се погрижи да изглеждат заплашително. Ървинг може и да е върколак, но не е особено страшен.
- Ще изпратя някого. В твоя апартамент ли?
- Аха.
- Кога?
- Колкото се може по-бързо. И Ричард.
-Да.
- Не казвай на никого, че подозираме Джордж Смиц. Не ми се ще да го намеря разчленен, като се озовем там.
- Не бих направил подобно нещо.
- Ти не, но Маркус би могъл, а знам, че Рейна със сигурност би.
- Ще им кажа, че имаш заподозрян и искаш подкрепление. Няма да казвам кой е.
- Чудесно, благодаря.
- Ако откриеш Джейсън, преди да го убият, ще съм ти длъжник.
- Ще приема заплащане само в натура. - В минутата, в която го казах, ми се щеше да не съм.
Донякъде си беше истина, но след снощи не ми беше приоритет.
Той се разсмя.
- Готово. Трябва да тръгвам за работа. Обичам те.
Поколебах се само секунда.
- И аз те обичам. Преподавай добре на децата.
Запази мълчание само за няколко удара на сърцето.
Беше усетил колебанието.
- Ще го направя. Чао.
- Чао.
Постоях около минута, след като затворих. Ако някой просто се
разхождаше и стреляше по превръщачи, Джейсън беше мъртъв. Най-доброто, което можех да направя, би било да открия тялото. Беше по-добре от нищо, но не беше кой знае какво.
Спряхме пред къщата на Джордж Смиц малко след 9 сутринта. Рони шофираше. Аз се возех по принуда. Габриел и Рейна бяха на задната седалка. Ако зависеше от мен, щях да избера други хора за подкрепление. Освен това нямаше да избера бившата любовница на гаджето си. Какво си мислеше Ричард? Или може би Рейна не му бе дала право на избор. Ставаше дума за идването и днес, не за секса. Все още не бях си-гурна как се чувствах по въпроса. Добре де. Знаех как се чувствам. Бях бясна. Но и аз бях спала с друг. Стъклени дворци и прочее. Във всеки случай Ричард ми беше осигурил точно каквото исках: страховити, заплашително изглеждащи превръщачи. Не бях свикнала да получавам точ-но каквото съм си поискала. Следващия път щях да бъда по-конкретна.
Габриел отново беше облечен в черни кожени дрехи. Почти беше възможно да са същите, с които го бях видяла първия път, чак до обкованата с метал гривна на дясната му ръка. Може би целият му гардероб представляваше един огромен парад на кожените дрехи. Обиците липсваха. Дори дупките по хрущялната част на ухото бяха зараснали.
