- Напротив, нужно е.
Сякаш невидима ръка го изблъска през вратата и я трясна след него.
- Съжалявам - каза Ричард. Ръмженето започваше да се разсейва. Гласът му бе почти нормален. - Пълнолунието е твърде скоро, за да си позволявам да се ядосвам до такава степен.
- Не искам да слушам повече. Просто си тръгвай.
- Анита, съжалявам. Обикновено не губя контрол по този начин. Дори и пълнолунието да е толкова скоро.
- Какво беше по-различно тази вечер?
- Никога преди не съм бил влюбен. Изглежда, това пречи на концентрацията ми.
- Ревността е причината - казах аз.
- Кажи ми, че няма причина да ревнувам, Анита. Накарай ме да повярвам.
Въздъхнах.
- Върви си, Ричард. Все още ми предстои да почистя пистолетите и ножовете, преди да мога да си легна.
Той се усмихна и поклати глава.
- Предполагам, че тази вечер не успях да те успокоя с това до каква степен съм човек.
Заобиколи кушетката и се наведе, за да прибере пуловера си от пода, където бе оставен прилежно сгънат.
Нахлузи го през глава и измъкна от джоба на дънките си ластик, за да хване косата си на конска опашка. Дори и през пуловера можех да видя как се движат мускулите му. Нахлузи обувките си и се наведе да ги завърже.
Палтото му бе дълго и стигаше чак до глезените. В полумрака изглеждаше като наметало.
- Предполагам, че и аз няма да получа целувка.
- Лека нощ, Ричард.
Той си пое дълбоко въздух и бавно го изпусна.
- Лека нощ, Анита.
Тръгна си. Заключих вратата. Почистих оръжията си и се мушнах в леглото. След представлението, което бяха изнесли Ричард и Жан-Клод, единственото, което исках в леглото си тази вечер, беше броунингът. Добре де, пистолетът и един плюшен пингвин.
Телефонът звънеше. Изглежда го правеше от дълго време. Лежах в леглото, слушах звъненето и се чудех кога, по дяволите, ще се включи секретарят. Претърколих се и посегнах към слушалката. Нямаше я. Звъ-ненето идваше от съседната стая. Мамка му. Снощи бях забравила да го прибера.
Изпълзях изпод топлите завивки и с клатушкане се озовах във всекидневната. Телефонът иззвъня най-малко петнадесет пъти, преди да го вдигна. Отпуснах се на пода със слушалка до ухото.
- Кой е?
- Анита?
- Рони?
- Звучиш ужасно.
- Изглеждам още по-зле.
- Какво е станало?
- По-късно. Защо се обаждаш в - погледнах ръчния си часовник -седем часа на проклетата сутрин. Дано да имаш основателна причина, Рони.
- О, основателна е и още как. Надявах се да хванем Джордж Смиц, преди да иде на работа.
- Защо?
Лицето ми пулсираше. Излегнах се на килима със слушалката, сгушена до ухото ми. Килимът беше много мек.
- Анита, Анита, там ли си?
Примигнах и осъзнах, че съм заспала. Изправих се и се облегнах на стената.
- Тук съм, но не чух нищо след онова, че трябва да говорим със Смиц преди работа.
- Анита, знам, че не си от ранобудните, но никога преди не си ми заспивала. Колко си спала снощи?
- Около час.
- Господи, съжалявам. Но знаех, че ще искаш да чуеш това. Открих улики.
- Рони, моля те, за какво говориш?
- Имам снимки на Джордж Смиц с друга жена. - Тя изчака малко, колкото да осмисля чутото. - Анита, там ли си?
- Тук съм. Мисля. - Последното бе по-трудно, отколкото ми се искаше. Никога не съм в добра форма рано сутрин. След само час сън даже не бях близо до добрата форма. - Защо казваш, че е улика?
- Ами в много случаи единият от съпрузите обявява другия за изчезнал, за да отклони подозренията.
- Значи мислиш, че Смиц е очистил жена си?
- Как поетично се изрази само но да, така мисля.
- Защо? Много мъже изневеряват на жените си, но повечето не ги убиват.
- Точно тук е необоримото доказателство. След като взех снимките, говорих със собствениците на няколко оръжейни магазина в района. Купил е малко сребърни куршуми от магазин, близо до месарницата.
- Не особено умно - коментирах.
- Повечето убийци не са.
Кимнах, после осъзнах, че няма как да го види, но не ми пукаше.
- Добре, изглежда, че г-н Смиц не е скърбящият вдовец, за който се представя. Какво искаш да направим по въпроса?
- Да се изправим срещу него в дома му.
- Защо не повикаме ченгетата?
- Човекът от магазина не е напълно сигурен, че е бил Джордж.
Затворих очи.
- Страхотно, просто страхотно. Да не мислиш, че ще си признае пред нас?
- Може и да го направи. Споделяли са едно легло петнадесет години. Родила му е деца. Трябва да таи доста вина.
Не мисля особено добре, когато съм спала само час.
- Ченгета, поне трябва да има ченгета, които да чакат отвън.
- Анита, той ми е клиент. Не предавам клиенти на ченгетата, освен, ако не се налага. Ако си признае, ще ги повикам. Ако не признае, ще предам, каквото имам. Но първо трябва да опитам по моя начин.
- Добре, ти ли ще му се обадиш да му кажеш, че идваме, или искаш аз да го направя?
- Аз ще го направя. Просто реших, че ще искаш да присъстваш.
- Аха, само кажи кога.
- Още не е отишъл на работа. Ще му се обадя и ще дойда да те взема.
