Тайтъс накара Айкенсен да остане при колите. Надявах се да не застреля някого, докато ни нямаше.
В първия момент не забелязах тялото. Всичко, което виждах, беше снегът. Беше се натрупал в дълбока преспа в една от онези дупки, които се срещат в горите. През пролетта дупките се пълнят с дъждовна вода и кал. През есента в тях се събират листа. През зимата задържат най-дълбокия сняг. Лунната светлина превръщаше всяка стъпка, всяка следа от крак в релефно очертание. Всеки отпечатък беше изпълнен със сини сенки като порцеланова чаша.
Стоях в края на сечището и се взирах в миш-маша от следи. Някъде сред тях бяха следите на убиеца или на мечката, но освен ако не ставаше дума за животно, не ми беше ясно как някой ще прецени кои са важни. Може би всички место престъпления са пълни с толкова следи, а тук снегът само ги подчертаваше. Или просто това местопрестъпление беше прецакано. Нима?
Всяка следа, независимо дали беше на полицай или не, водеше до едно нещо - тялото. Долф беше казал, че мъжът е бил накълцан и изяден. Не исках да го виждам. Прекарвах си много добре с Ричард. Прият-на вечер. Не беше честно да я завърша, взирайки се в полуизядени тела. Естествено, мъртвецът вероятно също смяташе, че да го изядат не е особено забавно.
Поех си дълбоко от студения въздух. Дъхът ми излезе като пара, щом издишах. Не можех да помириша тялото. Ако беше жега, мъртвецът щеше да е замирисал. Ура за студа.
- Планираш да огледаш тялото оттук ли? - попита Тайтъс.
- Не - отвърнах му.
- Изглежда, експертът ви губи кураж, сержант.
Обърнах се към Тайтъс. На кръглото му лице с двойна брадичка беше изписано самодоволно изражение.
Не исках да виждам тялото, но да загубя кураж - никога.
- Молете се да не става дума за убийство. шерифе, защото това място е напълно прецакано.
- С нищо не помагаш, Анита - каза Долф спокойно.
Беше прав, естествено, но не съм сигурна, че ми пукаше.
- Имаш ли някакви предложения за опазване на местопрестъплението, или мога просто направо да вляза, както петте милиона души преди мен?
- Когато ми наредиха да напусна мястото, имаше само четири чифта стъпки - обади се офицер Холмс.
Тайтъс се намръщи в нейната посока.
- Когато установих, че става дума за нападение от животно, вече нямаше смисъл да го пазим. - Южняшкият му акцент отново се засилваше.
- Да бе! - Отвърнах и погледнах към Долф. - Някакви предложения?
- Просто отивай, не мисля, че вече има какво да се опази.
- Критикувате хората ми, така ли? - обади се Тайтъс.
- Не - отвърна му Долф. - Критикувам вас.
Обърнах се, така че Тайтъс да не види, че се усмихвам. Долф не може да търпи глупаците твърде дълго. Ще ги изтрае малко повече от мен, но щом стигнете границата на търпението му, по-добре бягайте за прикритие. Ничий бюрократичен задник няма да остане пощаден.
Пристъпих в падината. Долф нямаше нужда от помощта ми, за да връчи на Тайтъс собствената му глава на поднос. Снегът на края на дупката рухна. Кракът ми се подхлъзна на листата, скрити отдолу. За втори път тази вечер се озовах по задник, но вече бях на склона. Плъзгах се през почти целия път до тялото. Зад мен избухна смях.
Седях по задник в снега и се взирах в тялото. Можеха да се смеят колкото си искат: беше смешно. Мъртвецът не беше.
Тялото лежеше по гръб. Лунната светлина го обливаше и се отразяваше в снега, карайки предметите да изглеждат сякаш са на дневна светлина. В единия от джобовете на комбинезона имах фенерче-химикалка, но не ми трябваше. Или може би не исках да го използвам. За момента виждах достатъчно.
По дясната страна на лицето имаше назъбени бразди. Един нокът беше прорязал окото, разпръсквайки кръв и гъсти пихтиести парчета оч-на ябълка върху бузата му. Долната челюст беше смазана, сякаш някаква огромна ръка я бе сграбчила и стиснала. Това го караше да изглежда незавършено, само с една половина. Вероятно адски е боляло, но не го е убило. Толкова по-жалко.
Гърлото му бе разкъсано; това вероятно го беше убило. Плътта просто липсваше. Гръбнакът му блестеше в приглушено бяло, сякаш бе погълнал призрак и последният не се беше разкарал. Камуфлажните дрехи бяха откъснати от стомаха. Някаква игра на лунната светлина хвърляше гъста сянка в разкъсаната дреха. Не можех да видя вътрешните поражения. А трябваше.
Предпочитам нощните убийства. Мракът открадва цветовете. През нощта някак си нищо не изглежда реално. Осветете го леко и цветовете експлодират: кръвта е тъмночервена, костите блестят, течностите не са просто тъмни, а зелени, жълти, кафяви. Светлината позволява да правите разлика. Противоречива благословия е в най-добрия случай.
