Косата му бе подстригана до яката и толкова къдрава, че изглеждаше сякаш е козина или може би. Не. Гъсти вежди засенчваха тъмните му очи, а чертите му бяха тежки и чувствени. Устните на краля на плъховете може и да изглеждаха подходящи за целуване, но този мъж изглеждаше създаден за порочни дела, извършвани по разни потайни кътчета.
Облеклото пасваше на лицето му. Ботушите, които беше кръстосал върху масата, бяха от мека кадифена кожа. Панталоните му - от черна блестяща кожа. Ризата, с която беше почти облечен, нямаше ръкави и оставяше по-голямата част от мускулестото му тяло разголена. Дясната му ръка беше покрита от лакътя до пръстите с кожени ленти. От ставите на пръстите излизаха шипове. Космите по гърдите му бяха тъмни и къдрави като косата. До него на масата беше захвърлен черен каубойски шлифер.
Жената от дясната му страна потърка буза в рамото му, сякаш беше котка, която маркира територията си. Дълга тъмна коса се спускаше на вълни по раменете й. Това, което успях да видя от облеклото й, изглеждаше прилепнало, черно и основно от кожа.
- Тук всички сме хора, Габриел - отговори му Маркус.
Габриел издаде груб звук.
- Вярвай в каквото искаш, Маркус. Но знаем какво сме ние и какво не е тя - посочи ме той с бронирания си юмрук.
Не изглеждаше като особено приятелски жест.
Рафаел се изправи. Това спря спора. Имаше нещо в начина, по който стоеше пред нас, облечен в обикновените си ежедневни дрехи, което те караше да го гледаш, сякаш носи корона. Осанката му вдъхваше респект повече, отколкото тонове черна кожа. Маркус изръмжа ниско. Твърде много крале в една стая.
- От името на Анита Блейк ли говори Маркус, така, както говори от името на вълците?
- Да - отвърна Маркус. - Говоря от името на госпожица Блейк.
Изправих се.
- Не знам какво става, но мога да говоря от свое име.
Маркус се обърна като малък рус буреносен облак.
- Аз съм водачът на глутницата. Аз съм законът.
Алфред тръгна към мен, а мускулите по големите му ръце се изпънаха.
- Успокой се, косматко. Ти не си ми водач и аз не съм член на глутницата.
Алфред се приближи дебнешком. Скочих от сцената. Имах пистолет, но вероятно щеше да ми потрябва за по-късно. Ако го извадех сега, можеше да не е на разположение, когато ми беше нужен. Той скочи от сцената, сякаш на нея имаше трамплин, от който да се засили. Паднах на земята и се претърколих. Почувствах как въздухът се раздвижи при преминаването му. Озовах се с гръб към сцената. Посегнах за оръжието и той ме връхлетя. Беше по-бърз от куршум, по-бърз от всичко, което бях виждала.
Ръката му сграбчи гърлото ми и стисна. Устните му се разтегнаха назад, разкривайки зъбите, и издаде ниско ръмжене подобно на ротвайлер.
Държах файърстара, но първо трябваше да го вдигна, да го насоча и да дръпна спусъка. Никога нямаше да успея. Много преди това щеше да ми е разкъсал гърлото.
Изправи ме на крака, като ме държеше за гърлото. Пръстите му стиснаха, колкото да ми позволят да почувствам силата на ръцете му. Всичко, което трябваше да направи, бе да стисне юмрук и предната част на гръкляна ми щеше да бъде откъсната. Оставих ръката си върху пистолета. Щях да се държа за него като умра.
- Нима битките ти вече се водят от Алфред? - Беше Кристин с блузата с връзки. - Водачите на глутница трябва лично да се бият с всички, поставящи под съмнение господството им, или да се откажат от позицията си. Това е един от собствените ти закони.
- Не ми цитирай собствените ми закони, жено.
- Тя постави под съмнение твоята власт над нея, а не тази на Алф-ред. Ако я убие, той ли ще е новият водач на глутницата? - В гласа й имаше лек присмех.
- Пусни я, Алфред.
Очите на Алфред се стрелнаха към Маркус, а след това обратно към мен. Пръстите му се стегнаха, забивайки се по-дълбоко, и ме вдигнаха на пръсти.
- Казах да я пуснеш!
Пусна ме. Залитнах обратно към сцената и с едно движение се прицелих с файърстара. Не беше особено елегантно, но пистолетът бе изваден и насочен към Алфред. Ако отново ме пробваше, щях да го убия и да се наслаждавам на действието.
- Мислех, че я провери за оръжие - каза Маркус.
- Проверих я. - Алфред отстъпваше, държейки ръце пред себе си, сякаш, за да се предпази от удар.
Придвижих се бързо покрай сцената, така че да държа Маркус под око. Мярнах Рейна, която все още седеше на мястото си и изглеждаше развеселена.
Отстъпих от всички, стараейки се да поставя зад себе си стена. Ако Маркус беше по-бърз от Алфред, се нуждаех от разстояние, например стотина километра, но трябваше да се задоволя и с далечната стена.
- Накарай го да я обезоръжи - обади се Рейна. Стоеше с кръстосани крака, ръцете й бяха на коленете, усмихваше се. - Беше недоглеждане на Алфред. Нека го поправи.
Маркус кимна. Алфред отново обърна очи към мен.
Подпрях се по-стабилно на стената, сякаш, ако натиснех достатъч-но силно, щях да направя врата в нея. Алфред започна да се придвижва към мен, бавно, като маниак от някой филм. Насочих пистолета към гърдите му.
- Ще го убия.
- Малките ти куршуми не могат да ме наранят - обади се Алфред.
