В стаята се почувства раздвижване като вятър над житни поля. Всички бяха станали от местата си. Всички се промъкваха към тялото.
Отстъпих назад, оставяйки стената зад гърба си, и започнах да се придвижвам към вратата. Ако предстоеше лудостта по време на хранене, не исках да съм единствената непревръщачка в стаята. Не ми изглеждаше здравословно.
- Не! - Гласът на Маркус прокънтя в стаята.
Той се приближи до тялото, разбутвайки всички останали, без да помръдва и пръст. Дори Габриел се превъртя на лявата си страна и се подпря, седнал в кръвта. Жената пропълзя назад извън обсега му. Габ-риел остана в обхвата на господаря върколак. Погледна нагоре към Маркус, но по лицето му нямаше страх.
- Не сме животни, че да се храним с мъртвите си.
- Животни сме - отвърна Габриел и вдигна окървавената си ръка към Маркус. - Помириши кръвта и ми кажи, че не я желаеш.
Маркус извърна рязко глава и преглътна достатъчно силно, че да го чуя. Габриел се изправи на колене, приближавайки кръвта близо до лицето на Маркус.
Той отблъсна ръката, но също отстъпи от тялото.
- Помирисвам кръвта. - Гласът му беше много дрезгав, когато го каза, всяка дума се процеждаше през ниско ръмжене. - Но съм човешко същество. Това означава, че не е нужно да се поддавам на импулсите си.
Обърна гръб на тялото и си проправи път през тълпата. Наложи му се да се качи на сцената, за да намери незаето място, където да застане. Дишането му беше тежко и учестено, сякаш е бягал толкова бързо, колкото е по силите му.
Бях приблизително на половината разстояние зад подиума. Можех да видя лицето му. По кожата му имаше капчици пот. Трябваше да се махна оттук.
Белокосият мъж, който беше проговорил пръв, чудейки се с какво може да им помогне една екзекуторка на вампири, стоеше отделно от другите. Беше се навел към масата със скръстени ръце. Гледаше ме. От другия край на стаята можеше да наблюдава всичко, което пожелае. В мен бяха пистолетите, насочени към всички. В стаята нямаше никой, около когото бих искала да се навъртам невъоръжена.
Почти бях стигнала до вратата. Трябваше ми свободна ръка за нея. Разстоянието между мен и тях беше почти цялата дължина на стаята.
Това беше максимумът, на който бих могла да се отдалеча, без да отварям вратата. Прибрах файърстара. Прехвърлих браунинга в дясната си ръка. Плъзнах лявата по стената зад гърба си, докато не напипах топката. Завъртях я и открехнах вратата. Бях достатъчно далеч от тях, така че им обърнах гръб и я отворих широко. И спрях.
Коридорът беше претъпкан с ликантропи. Всички ме гледаха с разширени, обсебени очи. Опрях браунинга в гърдите на най-близкия.
- Отстъпи.
Той просто ме гледаше, сякаш не бе разбрал какво съм казала. Очите му бяха кафяви и напълно човешки, но ми напомняха на погледа, характерен за куче, когато се опитва да разбере английски. Иска да го разбере, но не го схваща напълно.
Зад мен имаше раздвижване. Блъснах гърба си във вратата и я подпрях плътно до стената, оглеждайки стаята с насочен пистолет. Ако превръщачите в коридора нахлуеха вътре, бях загубена. Можех да отс-трелям неколцина от тях, но не всички.
Беше мъжът, който се подпираше на масата. Вдигна ръцете си, за да покаже, че не е въоръжен, но това не помогна особено. Онова, което наистина помогна, бе фактът, че по лицето му нямаше пот. Погледът му не бе стъклен като на онези в коридора. Изглеждаше много. човешки.
- Името ми е Каспар Гундерсон. Нужна ли ви е малко помощ?
Погледнах към чакащата орда, а след това към него и отвърнах:
- Разбира се.
Каспар се усмихна.
- Ще приемете моята помощ, но не и тази на Маркус?
- Маркус не предлага помощ. Дава заповеди.
- Твърде вярно.
Рафаел се придвижи напред и застана до него.
- Никой от нас не приема заповеди от Маркус. Макар на него да му се иска.
От тълпата в преддверието се разнесе някакъв звук, смесица от вой и стенание. Отстъпих още малко назад по стената и насочих пистолета към скупчените тела. Имаше твърде много вероятни опасности, трябваше да избера някого, на когото да се доверя. Рафаел и другият мъж изглеждаха по-добър избор от тълпата.
От вътрешността на стаята се разнесе висок, дрезгав крясък. Блъснах гърба си в стената и отново се обърнах към стаята. А сега какво?
Мярнах размятани крайници през струпаните ликантропи. Чернокосата жена отметна назад главата си и изпищя.
- Тя се бори с него - каза бледият мъж.
- Да, но няма да спечели, освен, ако някой доминиращ не се намеси и й помогне - обади се Рафаел.
- Габриел няма да помогне.
- Не - отвърна Рафаел, - той се наслаждава на представлението.
- Все още не е пълнолуние, какво, по дяволите, става? - попитах аз.
- Миризмата на кръв постави началото. Габриел го подхрани. Той и Елизабет. Сега, освен, ако Маркус не може да ги контролира, всички те могат да се превърнат и да се нахранят - отговори ми Рафаел.
- И това не е хубаво?
