- Покрити със сребро защитни куршуми „Глейзър“ - уточних аз. -Ще пробият в гърдите ти достатъчно голяма дупка, че да промуша юмрук.
Той се поколеба.
- Мога да оздравея от всичко, включително и от сребро.
-Не и ако изстрелът е смъртоносен. Улучвам сърцето ти и си мъртъв.
Погледна обратно към Маркус. Лицето на водача беше изкривено от гняв.
- Ти й позволи да вкара оръжие.
- Ако те е страх от оръжието, Маркус, сам й го вземи - обади се отново Кристин.
Този път не бях сигурна, че ми помага.
- Не ви мислим злото, госпожице Блейк. Но обещах на останалите, че няма да внасяте оръжие. Дадох им думата си. Ако предадете пистолета си на Алфред, това може да приключи.
- Няма начин.
- Противопоставяте ми се, госпожице Блейк. Не мога да позволя на никого да оспорва властта ми. - Беше застанал в края на сцената, възможно най-близо до мен.
Беше по-близо от Алфред. Не бях сигурна дали това е подобрение на ситуацията.
- Пристъпиш ли от сцената, ще стрелям.
- Алфред. - Отново произнесе само името, но то бе достатъчно.
Алфред застана до него с очи, вперени в лицето му.
- Господарю?
- Вземи й го, Алфред. Не може да ни се противопоставя.
- Ще причиниш смъртта му, Маркус.
- Не мисля така.
Алфред направи стъпка напред, заставайки пред Маркус. Изражението му бе неутрално, а очите - неразгадаеми.
- Тъпо е да умреш заради подобно нещо, Алфи.
- Той заповядва, аз се подчинявам. Така стоят нещата.
- Не го прави.
Алфред направи крачка напред.
Бавно си поех дъх, за да се успокоя. Чувствах всички останали, но очите ми бяха вперени само в Алфред. В едно петно в центъра на гърдите му.
- Не блъфирам.
Почувствах как се стегна и знаех, че ще го направи. Беше сигурен, че може да се придвижи по-бързо, отколкото аз бях способна да натисна спусъка. Нищо не беше толкова бързо. Надявах се.
Хвърли се напред със същото движение, което беше използвал по-рано. Паднах на коляно, прицелвайки се в движение. Куршумът го удари насред скока. Сгърчи се и се строполи на пода.
Изстрелът отекна в тишината. Изправих се на крака. Пистолетът ми все още бе насочен в него. Пристъпих напред. Той не помръдна. Ако дишаше, не можех да го забележа. Коленичих, докато пистолетът не опря в гръбнака му. Никакво движение. Попипах врата му за пулс. Нищо. С лявата си ръка извадих браунинга от колана му. Държах файърстара насочен към всички останали. Не бях толкова добра с лявата ръка, а не исках да губя време да сменям ръцете.
Маркус слезе от сцената.
- Недей - казах му аз.
Замръзна и ме зяпна. Изглеждаше шокиран, сякаш не бе вярвал, че ще го направя.
Рафаел се приближи през масите.
- Мога ли да го погледна?
-Разбира се. - Но въпреки това отстъпих. На теория бях извън обсег.
Рафаел го обърна. На пода се беше образувала локва кръв от дупката в гърдите му. Яркочервени ручейчета се стичаха надолу по устните му и се просмукваха в брадата му. В крайна сметка не беше по-бърз от куршум.
Маркус ме изгледа над тялото. Очаквах гняв, но единственото, което видях, беше болка. Той тъгуваше за смъртта на Алфред. Може аз да бях дръпнала спусъка, но той беше накарал Алфред да действа. Той го знаеше, знаех го и аз. Всички го знаехме.
- Не беше нужно да го убиваш - каза Маркус тихо.
- Ти не ми остави избор.
Той погледна надолу към тялото на Алфред, а след това обратно към мен.
- Да, предполагам, че не ти оставих. Убихме го заедно, ти и аз.
- Справка за в бъдеще, така че никога да няма други неразбирателства между нас, Маркус. Аз никога не блъфирам.
- Така каза.
- Но ти не ми повярва.
Той гледаше как кръвта се разпростира по пода.
- Сега ти вярвам.
На земята пред нас имаше тяло. И вечният въпрос: какво правиш с мъртво тяло? Съществуваше традиционният подход.
- Ще повикам полицията - казах аз.
- Не - отвърна Маркус. В тази единствена дума имаше повече сила, отколкото във всичко, което бе казал, откакто Алфред бе прострелян.
- Той е мъртъв, хора. Ако го бях простреляла с обикновен куршум, щеше да се излекува, но използвах сребро. Трябва да повикаме ченгетата.
- Толкова много ли ти се ходи в затвора? - Въпросът дойде от Рафаел.
- Не искам да ходя в затвора, но го убих.
- Мисля, че малко ти помогнаха. - Кристин се беше приближила до
нас.
Стоеше там в костюма си с цвят на розови листенца и черни обувки с високи токчета и се взираше в тялото. Струйка кръв се процеждаше към обувките й. Трябва да я беше видяла как си проправя път към нея, но не се отмести. Кръвта се стече край обувката й и продължи нататък.
Рейна застана зад Маркус. Обви ръцете си около раменете му и се наведе към врата му, достатъчно близо, за да може да шепти в ухото му. Устните й не се помръднаха, но именно нейният единствен пробождащ коментар предизвика прекрачването на ръба. Една дребна забележка.
Маркус прокара дланта си по ръката й и наведе лице, за да целуне китката й.
