Вратата се затръшна. Не бях сигурна кой го направи. Двамата с Каспар стояхме в коридора, сами. Не се чуваха никакви звуци. Тишината беше толкова тежка, че пулсираше в главата ми.
- Защо не мога да ги чуя?
- Звукоизолирана стая - отвърна той.
Логично. Втренчих се в папката. Върху нея имаше кървав отпечатък от ръка. Държах я внимателно за краищата, изчаквайки кръвта да засъхне.
- Нима от нас се очаква да седнем и да проведем работна среща?
- Доколкото познавам Маркус, информацията ще е пълна. Той е много добър бюрократ.
- Но не особено добър водач на глутница.
Каспар погледна към вратата.
- Ако бях на твое място, щях да правя подобни коментари някъде другаде.
Имаше право. Огледах го. По бебешки рядката му коса беше почти бяла и изглеждаше сякаш е перушина. Поклатих глава. Не можеше да бъде.
Той ми се усмихна.
- Давай. Пипни я.
Направих го. Прокарах пръсти през косата му и тя наистина беше мека и пухкава, като долната част на птичите пера. От скалпа му се излъчваше топлина сякаш бе трескав.
- Исусе!
Нещо тежко се удари във вратата. Почувствах вибрацията през пода. Отстъпих, колебаейки се дали да прибера браунинга. Приех компромисен вариант и сложих ръката си в джоба на тренчкота. Това беше единствената ми връхна дреха с достатъчно дълбоки джобове, че да го погълнат.
Каспар отвори вратата към трапезариите. Там все още имаше вечерящи хора. Човешки същества, излезли из града. Дъвчеха своите пържоли, хапваха си зеленчуците, несъзнаващи потенциалните разрушения, които се случваха само две врати по-нататък.
Изпитах ужасяващата нужда да изкрещя. Бягайте, бягайте за живота си. Но те нямаше да разберат. Освен това „Кафенето на лунатиците“ съществуваше от години. Никога не бях чувала в него да е ставал инцидент. Естествено бях убила един човек, е, върколак, както и да е. Не смятах, че ще има останали достатъчно доказателства, които да бъдат предадени на ченгетата. Може би няколко добре оглозгани кости.
Кой знае какви бедствия са били прикривани тук?
Каспар ми подаде визитка. Беше бяла и блестяща, готическият надпис гласеше: „Каспар Гундерсон, Антики и колекционерски предмети“.
- Ако имате някакви въпроси, ще се опитам да им отговоря.
- Дори ако въпросите са относно това какво, по дяволите, представляваш?
- Дори и тогава - отвърна ми той.
Движехме се, докато разговаряхме. Предложи ми ръката си до бара във външната трапезария. Входната врата се виждаше, купонът за вечерта почти беше приключил. Слава Богу!
Усмивката замръзна на лицето ми. Познавах един от мъжете на бара. Едуард си стоеше там и отпиваше студена напитка от висока чаша. Даже не ме погледна, но знаех, че ме е видял. Каспар наклони глава на една страна.
- Нещо не е наред ли?
- Не - отвърнах му, - не. - Думите ми изскочиха твърде бързо и дори аз не си повярвах. Насилих най-добрата си професионална усмивка. -Просто вечерта беше твърде дълга.
Не ми повярва, но не давах и пет пари. Не ме биваше в спонтанните лъжи. Каспар не настоя, но докато излизахме, очите му огледаха тълпата за нещото или човека, които ме бяха обезпокоили.
Едуард изглежда приятен, обикновен мъж. Висок е около метър и седемдесет, със стройно телосложение и късо подстригана руса коса. Сега беше облечен с невзрачно черно зимно яке, дънки и обувки с меки подметки. Приличаше малко на Маркус и по свой начин беше точно толкова опасен.
Игнорираше ме без усилие, което означаваше, че може би не иска да бъде забелязан. Минах покрай него, изпълнена с желание да попитам какво става, но не исках да развалям прикритието му. Едуард е наемен убиец, специализиран във вампирите, ликантропите и други свръхестествени хуманоиди. Беше започнал като убиец на хора, но това се бе оказало твърде лесно. Едуард обичаше предизвикателствата.
Стоях в студената нощ и се чудех какво да правя. В едната си ръка държах окървавената папка. Другата стискаше браунинга. Сега, когато притокът на адреналин спадаше, ръката ми започваше да се схваща около дръжката. Бях я държала твърде дълго без да стрелям. Сложих папката под мишница и прибрах пистолета. Превръщачите бяха заети да се изяждат един друг. Вероятно можех да ида до колата си, без да имам извадено оръжие в ръка.
Едуард не излезе. Почти очаквах да го направи. Беше тръгнал на лов, но за кого? След нещата, на които бях станала свидетел тази вечер, не бях сигурна, че ловуването на ликантропи е чак толкова лоша идея.
Естествено, Ричард беше един от тях. Не исках никой да го преследва. Трябваше да попитам Едуард с какво се занимава, но нямаше да стане тази вечер. Ричард не беше вътре. Останалите можеха да се оправят. За момент се замислих за Рафаел, но се отказах. Той знаеше как изглежда Едуард, макар да не беше запознат точно с начина му на препитание.
Спрях се насред тротоара. Дали да предупредя Едуард, че Рафаел може да го разпознае и да съобщи на другите? Главата ме болеше. Нека тази вечер Смъртта се оправя сам. Вампирите ме наричаха Екзекуторка-та, но бяха нарекли Едуард Смъртта. В крайна сметка, аз никога не бях използвала срещу тях огнехвъргачка.
