Мъжът потрепери. Хватката му се стегна болезнено. Изправи се, а ръцете му продължаваха да са сключени зад гърба ми. Ако ме притиснеше още малко, щях буквално да премина през него. Беше приблизително с моя ръст, така че лицата ни бяха близо едно до друго. Очите му бяха изпълнени с всепоглъщащ глад, всепоглъщаща нужда. Наклони главата си, сякаш, за да ме целуне, но потрепери отново. Зарови лице в косата ми, а устните му докосваха врата ми.
Натиснах цевта на браунинга в гърдите му. Ако се опиташе да ме захапе, беше мъртъв. Но за разлика от Алфред, който беше побойник, този Джейсън, изглежда, не можеше да се овладее, сякаш нещо го принуждаваше. Ако чаках твърде дълго, щях да съм не по-малко мъртва. Но докато не ме наранеше, ми се щеше и аз да не го наранявам. Освен това, с Алфред се бях чувствала съвсем леко готова да използвам оръжието си. Не много, но малко. Това даваше предимство на Джейсън.
Зъбите му се отъркаха по врата ми, придърпвайки малко от кожата ми в устата му. Беше стигнал границата на търпението ми, дори и да не станеше космат.
Ниско боботещо ръмжене завибрира по кожата ми. Пулсът ми туптеше в гърлото. Започнах да натискам спусъка. Не можех да чакам да ми прегризе гърлото.
Чух Каспар да вика:
- Недей, Рафаел!
Главата на Джейсън се повдигна рязко. Очите му бяха диви. Рафаел стоеше до нас и държеше ръката си пред лицето му. От дълбоките драскотини течеше кръв.
- Прясна кръв, вълче мое - каза Рафаел.
Джейсън се дръпна от мен толкова рязко, че ме захвърли към стената. Главата ми се удари в нея едва след като раменете поеха по-голямата част от удара и това бе единствената причина да не изгубя съзнание. Озовах се по задник на земята, но пистолетът все още бе в ръката ми благодарение на инстинктите. Силата на това единствено движение изпълни стомаха ми със страх. Бях му позволила да души врата ми, сякаш е човек. Можеше да ме разкъса на две с човешките си ръце. Можех и да успея да го убия преди това, но щях да съм също толкова мъртва.
Джейсън стоеше приведен пред Рафаел. По гърба му преминаха вълнички като през вода, раздвижена от вятъра. Падна свит на малко кълбо, а гърбът му пулсираше под ризата.
Рафаел стоеше над него, а кръвта му капеше по пода.
-Надявам се, че разбираш какво извърших заради теб - каза ми
той.
Имах достатъчно въздух, че да му отговоря:
- Искаш ли да го застрелям?
На лицето му се изписа странно изражение, което направи черните му като копчета очи да изглеждат мъртви.
- Предлагаш ми защитата си?
- Защита-мащита. Ти ми помогна. Аз ще помогна на теб.
- Благодаря ти, но аз започнах това и трябва да го завърша. Мисля обаче, че трябва да се махнеш, преди да ти свършат сребърните куршуми.
Каспар ми подаде ръка, за да се изправя. Поех я. Кожата му беше необичайно топла, но това бе всичко. Не изглеждаше като да изпитва желание да ме докосне или изяде. Приятна промяна.
Тълпата прииждаше през вратата на групички по двама, трима и десетима. Някои се движеха като сомнамбули към тялото в далечния край на стаята. Това беше прекрасно. Други се насочиха към Рафаел и гърчещия се Джейсън. Той беше казал, че може да се справи. Но около
шестима се обърнаха към мен и Каспар.
В очите им се четеше глад. Една от тях, момиче, падна на колене и започна да пълзи към мен.
- Можеш ли да направиш нещо по въпроса? - попитах аз.
- Аз съм лебед, те ме смятат за храна.
Отне ми всяка частичка самоконтрол да не го изгледам. Вторачих се в пълзящия ликантроп и казах:
- Лебед, страхотно. Имаш ли някакви предложения?
- Рани някого. Те уважават болката.
Момичето се протягаше към мен. Изгледах деликатната й ръка и не стрелях. Защитните куршуми „Глейзър“ могат да откъснат ръка. Не бях сигурна дали ликантропите се лекуват от ампутация. Насочих пистолета над главата й към едрия мъжки зад нея. Прострелях го в стомаха. Той падна с писъци на пода, а изпод пръстите му се стичаше кръв. Девойката се обърна към него и зарови глава в стомаха му.
Мъжът я отхвърли настрани. Другите прииждаха напред.
- Да се махаме, докато все още можем - обади се Каспар и тръгна към вратата.
Нямаше нужда да ме подканя втори път. Внезапно Маркус се озова там. Не го бях видяла да се приближава, твърде концентрирана в непосредствената опасност. Той дръпна двама мъже от ранения, отхвърляйки ги като играчки. Измъкна изпод синьото си ленено сако хартиена папка и ми я подаде. С глас, който приличаше повече на животинско ръмжене, каза:
- Каспар може да отговори на въпросите ти.
Обърна се и с ръмжене се вряза сред ликантропите, защитавайки мъжа, когото бях ранила. Позволих на Каспар да ме избута през вратата.
Хвърлих един последен поглед на Джейсън. Сега той представляваше маса от преливаща козина и голи мокри кости. Рафаел отново се бе превърнал в лъскавия черен човек-плъх, когото бях срещнала преди месеци. Белегът с форма на корона, прогорен на ръката му - знак, че е крал на плъховете - се виждаше ясно. Вече не кървеше. Превръщането го бе излекувало.
