- Искам в продължение на едно денонощие да се будиш на всеки час, - Явно не изглеждах особено щастлива, защото добави: - Знам, че е неудобно и вероятно ненужно, но ми угоди. Ако заспиш и се окаже, че нараняванията са по-сериозни, отколкото смятам, може въобще да не се събудиш. Така че угоди на старата дама плъх. Нагласи си алармата или накарай някой да те буди на всеки час в продължение на едно денонощие.
- Двадесет и четири часа, смятани от момента на нараняването ли?
- попитах с надежда.
Тя се разсмя.
- Обикновено бих казала смятано от сега, но можеш да го броиш и от момента на нараняването. Просто сме предпазливи.
- Харесва ми да съм предпазлив. - Ричард се отблъсна от стената и се присъедини към нас под светлината на лампата. - Предлагам услугите си да те будя на всеки час.
- Не можеш да дойдеш с мен - казах аз.
- Ще те чакам в апартамента ти.
- О, и никакво шофиране тази вечер - обади се Лилиан. - Просто като предпазна мярка.
Пръстите на Ричард докоснаха ръката ми. Не се опита да я вземе в своята, само това моментно докосване. Успокояващо. Не знаех какво да правя. Ако евентуално щях да казвам „не“, не изглеждаше честно да флиртувам. Само натискът на пръстите му бе достатъчен да изпрати вълна от топлина по цялата ми ръка. Похот, само похот. Да бе, щеше ми се!
-Ще закарам колата ти до апартамента, ако си съгласна. Стивън може да те хвърли до „Престъпни удоволствия“.
- Мога да взема такси.
- Ще се чувствам по-добре, ако Стивън те закара. Моля те.
Това „моля“ ме накара да се усмихна.
- Добре, Стивън може да ме закара.
- Благодаря ти - отвърна Ричард.
- Пак заповядай.
- Бих ти препоръчала да си отидеш директно вкъщи и да почиваш -обади се Лилиан.
- Не мога - отвърнах аз.
Тя ми се намръщи.
- Добре, но си почини веднага щом можеш. Ако става дума за леко сътресение и се пренапрегнеш, може да се влоши. А даже и да не е сътресение, почивката ще ти се отрази по-добре, отколкото скитосването наоколо.
Усмихнах се.
- Добре, докторе.
Тя изхъмка недоволно.
- Знам колко внимание ще обърнеш на нарежданията ми. Но правете каквото знаете, и двамата. Ако няма да се вслушвате в здравия разум, изчезвайте.
Смъкнах се от масата, а Ричард не ми предложи помощ. Имаше си причина да излизаме толкова дълго. Моментно замайване и отново бях добре.
Лилиан не изглеждаше щастлива.
- Кажи ми, че това замайване беше по-леко от предишните.
- Честна скаутска.
Тя кимна.
- Ще приема думата ти.
Наистина не изглеждаше доволна, но ме потупа по рамото и излезе. Не си беше водила записки. Нямаше таблица, която да може да бъде проверена. Нищо, което да доказва, че някога съм била тук с изключение на няколко окървавени памучни тампона. Организацията беше добра.
Бях имала възможност да се облегна и да си почивам, докато пътувахме насам. Самият факт, че не ми се налагаше да мъкна наоколо голи мъже и да шофирам, ми беше помогнал много. Наистина се чувствах по-добре и това беше чудесно, защото трябваше да се видя с Жан-Клод тази вечер, независимо от всичко. Зачудих се дали Гретхен щеше милостиво да ми отпусне една вечер в повече, ако ме беше вкарала в болница. Вероятно не.
Не можех да го отлагам повече. Беше време да тръгвам.
- Трябва да вървя, Ричард.
Той сложи ръце на раменете ми. Не се отдръпнах. Позволих му да ме обърне към себе си. Лицето му беше много сериозно.
- Иска ми се да можех да дойда с теб.
- Вече го обсъдихме.
Той отклони очите си от моите.
- Знам.
Докоснах го по брадичката и го накарах да ме погледне в очите.
- Без геройства, Ричард, обещай ми.
Очите му бяха твърде невинни.
- Не разбирам какво имаш предвид.
- Глупости. Не може да чакаш отвън. Трябва да останеш тук. Обещай ми.
Махна ръцете си и се отдръпна от мен. Подпря се на другата маса за прегледи с дланите надолу, отпускайки цялата си тежест върху ръцете.
- Мразя факта, че трябва да отидеш сама.
- Обещай ми, че ще чакаш тук или в апартамента ми. Това са единствените възможности за избор, Ричард.
Не искаше да ме погледне. Отидох до него и докоснах ръката му. Напрежението буквално струеше през нея. Все още нямаше и следа от онази неземна енергия, но тя беше там, под повърхността, и чакаше.
- Ричард, погледни ме.
Остана с наведена глава, а косата му падаше като завеса между нас. Прокарах ръка през тази вълниста коса и сграбчих пълна шепа близо до черепа му. Използвах я като дръжка и обърнах лицето му към мен. Очите му бяха тъмни с нещо повече от обичайния им цвят. Имаше нещо в тях, което бях виждала само снощи. Звярът се надигаше в очите му като морско чудовище, плуващо към повърхността през тъмни води.
Стегнах хватката си не за да го нараня, а за да привлека вниманието му. От гърлото му излезе слаб звук.
- Ако прецакаш нещата заради някакви криворазбрани мъжкарски глупости, ще причиниш смъртта ми. - Придърпах лицето му към моето с ръка, вплетена в косата му. Когато беше само на няколко сантиметра, почти достатъчно близо за целувка, му казах: - Ако се намесиш, ще причиниш смъртта ми. Разбираш ли?
