Мракът в очите му искаше да каже „не“. Наблюдавах борбата, изписана по лицето му. Най-накрая отговори:
- Разбирам.
- И ще ме чакаш вкъщи?
Той кимна, опъвайки косата си срещу хватката ми. Исках да при-тегля лицето му към себе си. Да го целуна. Стояхме замръзнали, изпълнени с колебание. Той се приближи. Устните ни се докоснаха. Беше мек, нежен допир. Взирахме се един в друг от няколко сантиметра разстояние. Очите му бяха толкова дълбоки, че човек можеше да се удави в тях, и внезапно можех да почувствам тялото му като вълна електричество през стомаха.
Отдръпнах се рязко от него.
- Не, не още. Вече не знам какво чувствам към теб.
- Тялото ти знае.
- Ако само похотта имаше значение, щях да съм с Жан-Клод.
Изражението му се разпадна, сякаш го бях зашлевила.
- Ако наистина не смяташ повече да се срещаме, по-добре не казвай на Жан-Клод. Не си струва.
Изглеждаше толкова наранен. Това беше нещо, което никога не смятах да правя. Сложих ръката си върху неговата. Кожата беше гладка, топла, истинска.
- Ако можех да се измъкна, без да му казвам, бих, но не мисля, че
Гретхен ще ми позволи. Освен това Жан-Клод може да помирише лъжата. Ти ми предложи и аз се съгласих.
- Кажи му, че си променила решението си, Анита. Кажи му защо. Ще му хареса. Кажи му, че не съм достатъчно човек за теб - отдръпна се от ръката ми. - Жан-Клод ще се наслади напълно на това.
Гласът му бе горчив, гневен. Горчивината бе толкова силна, че човек можеше да ходи върху нея. Никога не го бях чувала да говори така.
Не можех да понеса това. Застанах зад него и обвих ръце около кръста му. Положих буза между раменете му. Започна да се обръща, но аз стиснах по-силно. Той застана напълно неподвижен в прегръдката ми. Ръцете му докоснаха моите, първоначално колебливо, а след това ги притиснаха към тялото му. По гърба му пробягна тръпка. Дъхът му излезе с продължително пъшкане.
Обърнах го с лице към себе си. По бузите му блестяха сълзи. Исусе! Никога не съм се справяла добре със сълзите. Първият ми инстинкт бе да обещая всичко, само и само да спрат да плачат.
- Недей. - Докоснах една сълза с върха на пръстите си. Залепи се за кожата ми с потрепване. - Не позволявай на това да те разкъса, Ричард. Моля те.
- Не мога пак да стана човек, Анита. - Гласът му звучеше съвсем нормално. Ако не бях видяла сълзите, нямаше да знам, че плаче. - Но ако можех, щях да бъда човек заради теб.
- Може би не искам човек, Ричард. Не знам. Дай ми малко време. Ако не мога да понеса, че си космат, по-добре да го разберем сега.
Почувствах се ужасна, гадна и жалка. Той беше прекрасен. Обичах го. Искаше да се ожени за мен. Преподаваше в прогимназията. Обичаше туризма, лагеруването и ходенето по пещери. Събираше саундтракове на мюзикъли, за бога. И беше втори в йерархията на глутницата. Алфа върколак. Мамка му.
- Нужно ми е време, Ричард. Съжалявам, но ми е нужно. - Звучах като глупачка. Никога през живота си не бях звучала толкова нерешително.
Той кимна, но не изглеждаше убеден.
- Може да се окаже, че ще ме зарежеш, но въпреки това ще рискуваш живота си, изправяйки се срещу Жан-Клод. Не мога да проумея това.
Принудена бях да се съглася.
- Трябва да говоря с него тази вечер, Ричард. Не искам още един сблъсък с Гретхен. Не и ако мога да го избегна.
Той изтри лице с длани. След това прокара ръце през косата си.
- Не се оставяй да те убият.
- Няма.
- Обещай.
Исках да кажа, че обещавам, но не го направих.
- Не давам обещания, които не мога да спазя.
- Не можеше ли да ме успокоиш, като ме излъжеш?
Поклатих глава.
-Не.
Ричард въздъхна.
- На това му се вика болезнено честна.
- Трябва да вървя.
Отдалечих се, преди отново да успее да ме разсее. Започвах да си мисля, че го прави нарочно, за да ме забави. Естествено, аз му позволявах.
- Анита.
Бях стигнала почти до вратата. Обърнах се. Той стоеше там, под грубите светлини, с отпуснати до тялото ръце и изглеждаше. безпомощен.
- Целунахме се за довиждане. Каза ми да бъда внимателна. Аз те предупредих да не се правиш на герой. Това е, Ричард. Няма друго.
- Обичам те - каза той.
Добре де, значи имаше и друго.
- И аз те обичам.
И беше истина, дяволите да го вземат. Ако можех да се справя с факта, че е космат, щях да се омъжа за него. Как щеше да понесе новината Жан-Клод? Както са казали старите хора, имаше само един начин да разбера.
„Престъпни удоволствия“ се намира в сърцето на вампирския квартал. Блестящият неонов надпис кървеше в нощта и придаваше на тъмнината кървавочервени отсенки като от далечен пожар. От много време не бях идвала в квартала невъоръжена след смрачаване. Добре де, имах ножа, което си беше по-добре от голи ръце, но срещу вампир не беше кой знае колко по-добре.
