- Всичко е наред, Стивън. - Имаше нещо в гласа му, което ме накара да се обърна бавно към него.
Имаше нещо странно, изписано на лицето му.
- Може би наистина си толкова опасна, колкото се преструваш, че
си.
- Не се преструвам, Ричард.
Той кимна.
- Може би наистина е така.
- Това проблем ли е?
- Предполагам, че не, стига да не стреляш по мен или по членовете на глутницата ми.
- За глутницата не мога да обещая.
- Те са под моя защита.
- Тогава се погрижи да ме оставят на мира.
- Ще се биеш ли с мен заради това? - попита той.
- А ти ще се биеш ли с мен?
Той се усмихна, но в усмивката нямаше радост.
- Не бих могъл да се бия с теб, Анита. Никога не бих могъл да те нараня.
- По това се различаваме, Ричард.
Наведе се, сякаш да ме целуне. Нещо на лицето ми го спря.
- Вярвам ти.
-Добре. - Прибрах ножа в канията. Гледах лицето му, докато го правех. Нямаше нужда да гледам къде прибирам острието. - Никога не ме подценявай, Ричард, нито мен, нито нещата, които съм готова да направя, за да остана жива. Да запазя другите живи. Не искам никога да се бием, не и по този начин, но ако не държиш глутницата си под контрол, ще се наложи.
Той се отдръпна от мен. Лицето му изглеждаше почти ядосано.
- Това заплаха ли е?
- Нещата не подлежат на контрол и ти го знаеш. Не мога да обещая, че няма да ги нараня, освен, ако не ми гарантираш, че ще се държат прилично. А ти не можеш да го направиш.
- Не, не мога. - Не му харесваше да го признае.
- В такъв случай не ме карай да обещавам нищо.
- Поне можеш ли да се опиташ да не ги убиваш като първи вариант?
Обмислих предложението.
- Не знам. Може би.
- Не можеш ли просто да кажеш: „Да, Ричард, няма да убивам приятелите ти“?
- Ще бъде лъжа.
Той кимна.
- Предполагам, че ще е така.
Чух скърцането на кожа от задната седалка, докато Стивън се движеше наоколо.
- Луи е в безсъзнание, но ще се оправи.
- Как го вкара в джипа? - попита Ричард.
Изгледах го, без да отговарям.
Имаше благоприличието да изглежда засрамен.
- Пренесла си го. Знаех си. - Нежно докосна раната на челото ми. Все още болеше. - Даже и с тези рани си го пренесла.
- Вариантите бяха или това, или да го оставя на ченгетата. Какво щеше да стане, ако го бяха натоварили на линейка и раните му започнеха да се лекуват по този начин?
- Щяха да разберат какво представлява - отвърна Ричард.
Стивън се беше облегнал на задната част на седалката с брадичка,
подпряна на ръцете. Изглежда беше забравил, че почти го бях намушкала или пък бе свикнал да го заплашват. Може би. Отблизо очите му бяха с впечатляващия син цвят на метличина. С русата коса, надиплена около лицето му, изглеждаше като една от онези китайски кукли, които човек купува от специалните магазини и никога не позволява на децата да си играят с нея.
- Мога да заведа Луи у нас - каза той.
- Не - отвърнах аз.
И двамата ме изгледаха изненадано. Не бях сигурна какво да кажа, но знаех, че Ричард не може да дойде с мен в „Престъпни удоволствия“. Ако исках да ми остане някаква надежда, че мога да ни опазя живи, Ричард не трябваше да е в светлината на прожекторите, когато съобщях новината.
- Мислех да те закарам у вас - обади се Ричард или в най-близката болница, според това от какво имаш нужда.
Такова щеше да е и моето желание, но не и тази вечер.
- Луи е най-добрият ти приятел. Мислех, че може да искаш да се погрижиш за него.
Той се взираше в мен, а прекрасните му кафяви очи се присвиха подозрително.
- Опитваш се да се отървеш от мен. Защо?
Сърцето ме заболя. Не можех да измисля качествена лъжа. Не вярвах, че ще се върже на някоя недомислена.
- До каква степен вярваш на Стивън?
Въпросът, изглежда, го извади от равновесие.
- Вярвам му.
Първата му реакция бе да каже „да, вярвам му“, но не беше обмислил отговора.
-Не, Ричард, имам предвид, вярваш ли му, че няма да каже на Жан-Клод или на Маркус?
- Няма да кажа на Маркус нищо, което ти не искаш - обади се Стивън.
- А на Жан-Клод? - попитах аз.
Стивън, изглежда, се почувства неудобно, но все пак отговори:
- Ако зададе директен въпрос, трябва да му дам директен отговор.
- Как е възможно да си по-предан на Господаря на града, отколкото на собствения си водач на глутница?
- Следвам Ричард, а не Маркус.
Хвърлих поглед на Ричард.
- Малък бунт в двореца?
- Рейна искаше той да участва във филмите. Аз се намесих и попречих.
- Маркус вероятно те мрази много - казах аз.
- Страхува се от мен - отвърна Ричард.
- Още по-лошо.
Ричард не каза нищо. Той познаваше ситуацията по-добре от мен, дори и да не желаеше да направи решителната стъпка.
- Добре, планирах да кажа на Жан-Клод, че си ми предложил.
- Предложил си й? - В гласа на Стивън се долавяше весела нотка на изненада. - Тя съгласи ли се?
Ричард кимна.
По лицето на Стивън се изписа наслада.
- Само така. - Внезапно изражението стана тъжно. Беше все едно да наблюдаваш преминаващия вятър над тревиста поляна, всичко бе изписано на повърхността. - Жан-Клод ще пикае газ.
- И аз не бих могла да го кажа по-точно.
