Между перфектните му вежди се появиха бръчки.
-Жан-Клод каза: „Без изключения“. - Позволих му да пристъпи по-близо. Сниши гласа си, доколкото беше възможно, така че да се чува над шума. - Каза ми, че ако отново не оправдая доверието му по какъвто и да било въпрос, независимо важен или не, ще ме накаже.
Обикновено смятах подобни изявления за жалки или жестоки. Този път бях съгласна с настоящото.
- Иди и питай Жан-Клод - отвърнах аз.
Той поклати глава.
- Не мога да ти се доверя, че ще останеш на място. Ако минеш покрай мен с кръста, ще съм се провалил.
Това започваше да става досадно.
- Може ли Стивън да иде да попита?
Робърт кимна.
Може да се каже, че Стивън се беше залепил за мен. Още не се бе възстановил от забележката на Бъз.
- Жан-Клод ядосан ли ми е за това, че пропуснах изпълнението си?
- Трябва да се обадиш, ако не можеш да изпълниш номера си - каза Робърт. - Наложи се да изляза вместо теб.
- Хубаво е да си полезен - обадих се аз.
Робърт ми се намръщи.
- Стивън трябваше да се обади.
- Водеше ме на лекар. Проблем ли имаш с това?
- Жан-Клод може и да има.
- Тогава повикай големия мъж и да го попитаме. Омръзна ми да стоя на вратата.
- Анита, колко мило от твоя страна да ни удостоиш с присъствието си. - Гретхен направо мъркаше в очакване.
- Робърт не ме пуска да вляза.
Тя обърна поглед към вампира. Той отстъпи назад. А дори не беше прибегнала към никаква част от онази впечатляваща магия. За стогодишен труп Робърт се плашеше твърде лесно.
- Очаквахме я, Робърт. Жан-Клод няма търпение да я види.
Той преглътна тежко.
- Беше ми казано да не пускам никой, носещ свещени предмети, освен, ако не е от полицията. Без изключения.
- Дори и за любимката на Господаря. - Тя вложи много ирония в последното изказване.
Робърт или не я усети, или я игнорира.
- Докато Жан-Клод не ми каже друго, тя няма да премине с кръст.
Гретхен започна да обикаля около нас. Не бях сигурна кой
изглеждаше по-притеснен.
- Свали този малък кръст и да приключваме.
Поклатих отрицателно глава.
-Не.
- Не ти помогна кой знае колко по-рано тази вечер.
Имаше право. За пръв път осъзнах, че дори не бях помислила да извадя кръста си. Бях посегнала към оръжията, но не и към вярата си. Беше адски тъжно.
Докоснах с пръст студеното сребро на верижката.
- Кръстът остава.
- Вие двамата ми разваляте удоволствието. - Начинът, по който го каза, го направи да звучи като много лошо нещо. - Ще ти върна едно от
оръжията.
Само преди момент бих се съгласила, но не и сега. Бях засрамена, че не бях посегнала към кръста по-рано. Нямаше да й попречи да ми се нахвърли в началото. Беше твърде силна за това. Но можеше да я прогони от Луи. Трябваше да спра да пропускам църковни служби, даже и да не можех да се наспя.
-Не.
- Това ли е твоят начин да се измъкнеш от уговорката ни? - Гласът й беше нисък и изпълнен с първите нотки на гнева.
- Държа на думата си - отвърнах аз.
- Ще я придружа вътре, Робърт - каза тя и вдигна ръка, за да пресече оплакванията му. - Ако Жан-Клод те обвини, кажи му, че съм заплашила да разкъсам гърлото ти.
Тя пристъпи към него, докато единственото, което разделяше телата им, бе един дъх. Едва когато застанеха по този начин, човек осъзнаваше, че Робърт е по-висок с глава и половина. Гретхен изглеждаше по-голяма.
- Не е лъжа, Робърт. Смятам, че си слаб, че си пречка. Бих те убила още сега, ако господарят ни нямаше нужда и от двамата. Ако все още се страхуваш от Жан-Клод, спомни си, че той те иска жив. Аз - не.
Робърт преглътна толкова тежко, че трябва да е заболяло. Не отстъпи. Точка в негова полза. Тя скъси и последното разстояние помежду им и той отскочи назад, сякаш беше прострелян.
- Добре, добре, води я.
Устните на Гретхен се изкривиха от отвращение. По един въпрос постигахме съгласие: не харесвахме Робърт. Щом имахме нещо общо, можехме да открием и други неща. Можеше пък да станем приятелки. Да бе, как не.
Нивото на шума бе спаднало до мърморене на заден план. Вниманието на всички бе приковано в нас. Страхотно ги забавлявахме.
- Не се ли предполага сега да има някакъв номер на сцената? - попитах аз.
Робърт кимна.
- Да, трябва да го представя.
- Отивай да си вършиш работата, Робърт. - Думите бяха пълни с презрение. Гретхен много я биваше в това.
Робърт ни остави, видимо облекчен.
- Мекотело - казах тихичко.
-Хайде, Анита, Жан-Клод ни чака. - Тя се отдалечи наперено, а
дългото и бледо палто се развяваше зад нея.
Със Стивън разменихме погледи. Той сви рамене. Последвах я, а той се движеше зад мен, сякаш се страхуваше да не ме изгуби.
Кабинетът на Жан-Клод приличаше на домино. Изцяло бели стени, бял килим, черно лакирано бюро, черен офис-стол, черна кожена кушетка до едната стена и два черни стола с прави облегалки пред бюрото. Бюрото и столовете бяха ориенталски, с емайлирани рисунки на жирафи и жени с развяващи се роби. Винаги съм харесвала бюрото, не че щях да си го призная на глас.
