- Може даже да открием как така срещаш погледа ми безнаказано.
- Нека просто се придържаме към нормалната среща, доколкото е възможно.
- Както искаш.
Изгледах го. Той ме погледна. Щеше да ме вземе в петък вечер. Имахме среща. Чудех се как ли ще се почувства Ричард.
- Не мога да се срещам с двама ви безкрайно.
- Дай ми няколко месеца, както си дала на Ричард. Ако не мога да те спечеля, ще се оттегля от борбата.
- Ще ме оставиш на мира и няма да нараниш Ричард?
Той кимна.
- Даваш ми думата си?
- Честната си дума.
Приех я. Това бе най-доброто предложение, което щях да получа.
Не бях сигурна колко струва честната му дума, но поне ни даваше време. Време да измислим нещо друго. Не знаех какво, но трябваше да има нещо. Нещо друго освен ходенето на срещи със сбъркания Господар на града.
На вратата се почука и тя се отвори, без Жан-Клод да е дал позволение. Някой нахалстваше. Рейна влезе наперено през вратата. Нахална беше едно от описанията й.
Беше облечена в ръждив тренчкот, стегнат силно през кръста с колан. Катарамата се люлееше свободно, докато влизаше грациозно в стаята. Свали от главата си разноцветен шал и разлюля кестенявата си коса, която проблясва игриво на светлината.
Зад нея беше Габриел, който бе облечен с черен тренчкот. Еднакви облекла. Дрехата отиваше на косата и странните му сиви очи по същия начин, по който облеклото на Рейна й пасваше. От долната част до върха на ухото му проблясваха обици. Всяка една бе сребърна.
Каспар Гундерсон ги следваше по петите. Беше облечен със светло вълнено палто и една от онези шапки с малко перо на периферията. Приличаше на елегантната версия на бащата-мечта от 50-те години. Не изглеждаше щастлив да е тук.
Робърт стоеше колебливо на вратата.
- Казах им, че си зает, Жан-Клод. Казах им, че не желаеш да бъдеш обезпокояван.
Буквално кършеше ръце от безпокойство. След като бях станала свидетел на случилото се с Гретхен, не го обвинявах, че се страхува.
- Влез, Робърт, и затвори вратата след себе си - каза Жан-Клод.
- Наистина трябва да нагледам следващото представление. Аз.
- Влез и затвори вратата, Робърт.
Стогодишният вампир направи, каквото му бе наредено. Затвори вратата и се облегна на нея с ръка на дръжката, сякаш това щеше да го опази. Десният ръкав на ризата му беше срязан и от пресните следи от нокти течеше кръв. По гърлото му имаше още кръв, сякаш нечия нок-теста ръка го бе вдигнала за него. Както Жан-Клод бе постъпил с Грет-хен, но с нокти.
- Казах ти какво ще се случи, ако ме подведеш отново, Робърт. Независимо дали за нещо малко, или голямо. - Гласът на Жан-Клод бе шепот, който изпълни стаята като вятър.
Робърт падна на колене върху белия килим.
- Моля ви, господарю, моля ви.
Протегна ръце към Жан-Клод. Гъста капка кръв падна върху
килима. Кръвта изглеждаше много червена на фона на снежнобялото.
Рейна се усмихна. Бях готова да се обзаложа от чии нокти бяха белезите на Робърт. Каспар отиде до кушетката и седна, дистанцирайки се от представлението. Габриел ме гледаше.
- Хубаво палто - каза той.
И двамата носехме черни тренчкоти. Страхотно.
- Благодаря - отвърнах аз.
Той се усмихна, демонстрирайки заострени зъби.
Исках да го попитам дали изпитва болка от сребърните обици, но Робърт издаде тих хленчещ звук и се обърнах към основното представление.
- Ела при мен, Робърт. - В гласа на Жан-Клод имаше достатъчно жар, че да се опариш.
Робърт беше почти проснат на килима и се самоунижаваше.
- Моля ви, господарю. Моля ви, недейте.
Жан-Клод пристъпи към него достатъчно бързо, че черната му риза да се развее като миниатюрно наметало. Бледата му кожа проблясва на фона на черния плат. Спря пред треперещия вампир. Ризата му се завих-ри около внезапно притихналото тяло. Жан-Клод стоеше напълно неподвижно. Платът притежаваше повече живот, отколкото той. Исусе!
- Той се е опитал, Жан-Клод - казах аз. - Остави го на мира.
Жан-Клод втренчи в мен бездънно сините си очи. Отклоних поглед
от тях. Може би бях в състояние да срещам погледа му безнаказано, но от друга страна. Той винаги бе пълен с изненади.
- Бях останал с впечатлението, че не харесваш Робърт, ma petite.
- Не го харесвам, но видях достатъчно наказания за една вечер. Няколко минути по-рано те са го разранили до кръв само защото не ги е пуснал в кабинета ти. Защо не си ядосан заради това?
Рейна тръгна към Жан-Клод. Острите токчета на високите й обувки с цвят на мед оставяха вдлъбнатини по килима. Пътека от прободни рани.
Жан-Клод наблюдаваше приближаването й. Изражението му бе неутрално, но имаше нещо в стойката му. Дали се страхуваше от нея? Може би. Тялото му излъчваше предпазливост, докато тя се приближаваше. Не беше доволен. Ситуацията ставаше все по-любопитна и по-любопитна.
- Имаме среща с Жан-Клод. Чувствата ми щяха да бъдат наранени, ако ни бяха върнали от вратата.
Прекрачи Робърт, демонстрирайки голяма част от крака си. Не бях
сигурна, че носи нещо под тренчкота. Робърт не се опита да надзърне. Замръзна, потрепвайки, когато палтото й докосна гърба му.
