- По същия начин ли?
-Не.
- Как така ни обичаш по различен начин?
Въпросите ставаха все по-подвеждащи.
- Как да ти обясня нещо, което дори самата аз не разбирам?
- Опитай.
- Ти си като велика шекспирова трагедия. Ако Ромео и Жулиета не се бяха самоубили, щяха да се намразят след година. Страстта е форма
на любов, но не е истинска. Не е трайна.
- А какво чувстваш към Ричард? - Гласът му бе изпълнен с някаква силна емоция. Трябваше да е гняв, но я чувствах по различен начин. Почти като емоция, за която ми липсваха думи да я опиша.
-Аз не просто обичам Ричард, харесвам го. Наслаждавам се на компанията му. Аз. - мразех да се обяснявам. - О, по дяволите, Жан-Клод, не мога да го облека в думи. Мога да си представя как прекарвам живота си с Ричард, но не мога да направя същото с теб.
- Определихте ли дата?
- He - отвърнах аз.
Наклони главата си на една страна и започна да ме изучава.
- Казваш истината, но има някаква частица, която е лъжа. Какво спестяваш, ma petite?
Намръщих се.
- Казах ти истината.
- Но не цялата.
Не исках да му казвам. Щеше да се зарадва твърде много. Почувствах се леко нелоялна спрямо Ричард.
- Не съм напълно сигурна за сватбата с Ричард.
- Защо не? - Имаше нещо в лицето му, което сякаш бе надежда. Не можех да му позволя да си направи погрешните изводи.
- Видях го да става странен. Почувствах. силата му.
-И?
- И сега не съм сигурна.
- И той не е достатъчно човек за теб. - Жан-Клод отметна глава назад и се разсмя. Радостно изливане на звук, което ме покри като шоколад. Тежко и сладко, и дразнещо.
- Тя обича друг - обади се Гретхен. - Има ли значение, че се съмнява в него? Съмнява се и в теб. Тя те отхвърли, Жан-Клод. Това не е ли достатъчно?
- Ти ли направи това на лицето й?
Тя направи тесен кръг, като тигър в клетка.
- Тя не те обича колкото мен. - Коленичи пред него с ръце, докосващи краката му, и лице, взиращо се в неговото. - Моля те, аз те обичам. Винаги съм те обичала. Убий я или й позволи да се ожени за този мъж. Тя не заслужава обожанието ти. Той я игнорира.
- Добре ли си, ma petite?
- Добре съм.
Гретхен заби пръсти в дънките му, вкопчвайки се него.
- Моля те, моля те!
Не я харесвах, но болката, безнадеждната болка в гласа й беше ужасяваща. Беше се опитала да ме убие и въпреки това я съжалявах.
- Остави ни, Гретхен.
- Не! - Тя се вкопчи в него.
- Забраних ти да я нараняваш. Ти не се подчини. Би трябвало да те убия.
Тя просто стоеше на колене и гледаше нагоре към него. Не можех да видя изражението й и бях благодарна за това. Не ме биваше по обожанието.
- Жан-Клод, моля те, моля те, направих го заради теб. Тя не те обича.
Ръката му внезапно се озова около врата и. Не го бях видяла да мръдва. Беше магия. Каквото и да ми позволяваше да го гледам в очите, не го спираше да си играе с ума ми. Или просто беше много бърз. Как не.
Тя се опита да говори. Пръстите му се свиха и думите излязоха като кратки задавени звуци. Той стоеше прав и я издърпваше на крака. Ръцете и се обвиха около кръста му, опитваше се да му попречи да я обеси. Той продължи да я вдига, докато краката и не се заклатиха във въздуха. Знаех, че би могла да се бори с него. Бях почувствала силата в тези при-видно деликатни ръце. Като изключех ръката на кръста му, тя въобще не се съпротивляваше. Щеше ли да му позволи да я убие? Щеше ли той да го направи? Можех ли просто да стоя и да наблюдавам?
Той стоеше, облечен в прекрасната си черна риза, изглеждаше едновременно елегантен и апетитен и държеше Гретхен във въздуха с една ръка. Тръгна към бюрото си, като продължаваше да я държи. Безпроблемно поддържаше равновесие. Даже ликантроп не би могъл да направи това. Не и по този начин. Наблюдавах как стройното му тяло се движи по килима и знаех, че може да се преструва колкото си иска, но това не беше човешко. Той не беше човек.
Постави краката й на килима от далечната страна на бюрото. Разхлаби хватката си над гърлото й, но не я пусна.
- Жан-Клод, моля те. Коя е тя, че Господарят на града да трябва да се моли за нейното внимание?
Той продължаваше да държи ръката си на врата й, но не стискаше. Със свободната си ръка отмести паравана. Той се сгъна и разкри ковчег. Беше поставен върху обвит с плат пиедестал. Дървото бе почти черно и полирано до огледален блясък. Очите на Гретхен се разшириха.
- Жан-Клод, Жан-Клод, съжалявам. Не я убих. А можех. Питай я. Можех да я убия, но не го направих. Питай я. Питай я! - Гласът и беше изпълнен с паника.
- Анита? - Тази единствена дума се приплъзна по кожата ми, плът-на и предвещаваща нещастие. Бях много доволна, че не аз бях ядосала гласа.
- Можеше да ме убие с първата атака - казах аз.
- Защо смяташ, че не го е направила?
- Мисля, че се разсея, докато се опитваше да удължи нещата. Да им се наслаждава повече.
- Не, не, само я заплашвах. Опитвах се да я уплаша. Знаех, че няма да искаш да я убия. Знаех го, в противен случай щеше да е мъртва.
- Винаги си била лош лъжец, Гретел. Гретел?
Повдигна капака на ковчега с една ръка и я притегли по-близо до него.
