Тя се измъкна с рязко движение от него. Ноктите му оставиха кървави бразди по гърлото й. Стоеше зад офис-стола, използвайки го като преграда между себе си и него, сякаш щеше да й помогне. По гърлото й се стичаше кръв.
- Не ме карай да те принуждавам, Гретел.
- Името ми е Гретхен и е такова от над сто години. Това беше първата истинска проява на дух, която виждах от нейна страна спрямо Жан-Клод. Преборих се с желанието да я аплодирам. Не беше трудно.
- Беше Гретел, когато те намерих, и все още си Гретел. Не ме карай да ти припомням какво си, Гретел.
- Няма да вляза в тази проклета кутия доброволно. Няма да го направя.
- Наистина ли искаш Анита да те види в най-лошата ти светлина?
Смятах, че вече съм я видяла.
- Няма да вляза. - Гласът й беше твърд, не уверен, но упорит. Наистина го мислеше.
Жан-Клод стоеше съвсем неподвижен. Вдигна ръка с ленив жест. Нямаше друга дума, с която да се опише. Движението беше почти танцово.
Гретхен се олюля и се хвана за стола за опора. Лицето й сякаш се сви. Случващото се не бе извличане на енергия, на което бях станала свидетел по-рано. Не се появи неземният труп, който би ми разкъсал гърлото и би танцувал в кръвта. Плътта се изцеждаше, прилепваше стегнато по костите. Тя изсъхваше. Не остаряваше, а умираше.
Отвори устата си и изкрещя.
- Господи, какво става с нея?
Гретхен стоеше, вкопчила тънките си като на птица ръце в облегалката на стола. Изглеждаше като мумифициран труп. Яркото й червило представляваше отвратителна резка върху лицето. Даже жълтата й коса бе изтъняла, суха и чуплива като слама.
Жан-Клод тръгна към нея все така грациозен, все така прекрасен, все така чудовищен.
- Аз ти дарих вечен живот и аз мога да го отнема, никога не го забравяй.
Тя издаде нисък хленчещ звук. Вдигна умоляващо една крехка ръка към него.
- В кутията. - Гласът му направи последната дума мрачна и ужасяваща, сякаш бе казал „ада“, и наистина го мислеше.
Беше избил от нея желанието за съпротива или може би „откраднал“ беше правилната дума. Никога не бях виждала нещо подоб-но. Нова вампирска сила, за която във фолклора нямаше дори намек. Проклятие.
Гретхен пристъпи треперливо към ковчега. Още две болезнени, провлачени стъпки и изпусна облегалката на стола. Падна, а тънките й като кости ръце поеха цялото й тегло, точно както не трябваше. Добър начин да си счупиш ръцете. Гретхен, изглежда, не се притесняваше за счупени кости. Не я винях.
Коленичи на пода с увиснала глава, сякаш нямаше сили да се изправи. Жан-Клод просто стоеше и я гледаше. Не направи опит да й помогне. Ако беше който и да е друг освен Гретхен, вероятно аз бих помогнала.
И най-вероятно бях направила някакво движение в нейна посока, защото Жан-Клод ми направи знак да стоя настрани.
- Ако в този момент се храни от човек, цялата й сила ще се върне. Тя е много уплашена. Не бих я изкушавал точно сега, ma petite.
Останах на място. Не бях планирала да и помагам, но не ми харесваше да наблюдавам случващото се.
- Пълзи - каза той.
Тя започна да пълзи. Това ми стигаше.
- Доказа своето, Жан-Клод. Ако я искаш в ковчега, просто я вдигни и я сложи там.
Той ме погледна. На лицето му бе изписано нещо подобно на забавление.
- Изпитваш жалост към нея, ma petite. Тя е смятала да те убие. Знаеш го.
-Нямам проблем да я застрелям, но това. - Не можех да намеря думи. Той не просто я унижаваше. Лишаваше я от личността й. Поклатих глава. - Измъчваш я. Ако е заради мен, видях достатъчно. Ако го правиш за себе си, престани.
- Правя го заради нея, ma petite. Забравила е кой е господарят й. Месец или два в ковчега ще й го припомнят.
Гретхен беше достигнала подножието на пиедестала. Бе сграбчила плата с две ръце, но нямаше сили да се изправи.
- Мисля, че й бе напомнено достатъчно.
- Ти си толкова строга, ma petite, толкова прагматична и все пак внезапно нещо предизвиква съжалението ти. А съжалението ти е силно, колкото и омразата ти.
- Но не и наполовина толкова забавно.
Той се усмихна и вдигна капака на ковчега. Вътрешността, естествено, беше от бяла коприна. Коленичи и вдигна Гретхен. Крайниците й стояха по странен начин в обятията му, сякаш съвсем не функционираха. Докато я прехвърляше над ръба на ковчега, дългото й палто се плъзна по дървото. Нещо в джоба й изтрака, плътно и тежко.
Беше ми почти неприятно да попитам, почти:
- Ако това в джоба й е пистолетът ми, искам си го обратно.
Той я постави почти нежно върху коприната, след което претърси джобовете й. Вдигна браунинга с една ръка и започна да затваря капака. Костеливите й ръце се вдигнаха нагоре в опит да спрат спускането му.
Докато гледах как тези тънки ръце удрят въздуха, почти оставих въпроса да заглъхне.
- Трябва да има още един пистолет и нож.
Очите му се разшириха, но кимна. Подаде ми браунинга. Пристъпих напред и го взех. Бях достатъчно близо, за да видя очите й. Бяха бледи и замъглени като очите на много възрастните хора, но в тях имаше останало достатъчно изражение за ужаса й.
