Огледах се в огледалото и не останах особено доволна. Бях облечена удобно, но това не бе кой знае колко ласкаво определение. Поне беше искрено. Не разбирах всички онези жени, които се гримираха, правеха си прическите и се обличаха прекрасно до момента, в който се омъжеха. Тогава внезапно забравяха за грима и захвърляха всички тесни дрехи. Той щеше да види тази, до която щеше да спи всяка вечер, ако се
оженехме. Свих рамене и излязох от стаята.
Ричард беше разпуснал косата си. Тя обрамчваше лицето му, мека и подканяща. Свещите липсваха, същото се отнасяше и за престилката. Стоеше на входа между кухнята и всекидневната, с рамене, облегнати на рамката на вратата, и ръце, скръстени на гърдите. Усмихна се. Изглеждаше толкова великолепен. Искаше ми се да се върна обратно и да се преоблека, но не го направих.
- Съжалявам - каза той.
- За какво?
- Не съм напълно сигурен, но мисля, че заради предположението си, че мога да завладея кухнята ти.
- Мисля, че това е първото ядене, което въобще е било сготвяно в
нея.
Усмивката му се разшири и той се отблъсна от стената. Тръгна към мен. Движеше се в кръг от собствената си енергия. Не онази извънземна сила, а просто Ричард. Или пък не беше така? Може би голяма част от движещата му сила бе резултат на звяра в него.
Стоеше и ме гледаше, достатъчно близо, че да ме докосне, но без да го прави.
- Полудявах, докато те чаках. Хрумна ми идеята да сготвя нещо изискано. Беше глупаво. Не е нужно да го ядеш, но ме предпази от това да изтичам до „Престъпни удоволствия“ и да защитя честта ти.
Това ме накара да се усмихна.
- Проклет да си, дори не мога да се цупя, когато си наоколо. Винаги успяваш да ме развеселиш.
- И това е нещо лошо?
Разсмях се.
- Да. Наслаждавам се на моментите, когато съм в лошо настроение, много благодаря.
Той прокара пръсти надолу по раменете ми, масажирайки мускулите в горната част на ръцете ми. Отдръпнах се от него.
- Моля те, недей.
Уютната домашна сцена беше съсипана. Изцяло по моя вина.
Ръцете му се отпуснаха край тялото.
- Съжалявам. - Не мисля, че имаше предвид яденето. Пое си дълбоко въздух и кимна. - Не е нужно да опитваш дори хапка.
Предполагам, че щяхме да се преструваме, че е имал предвид яденето. Това ме устройваше.
- Ако ти кажа, че въобще не съм гладна, няма ли да ми се ядосаш?
- Сготвих го, за да се почувствам по-добре. Ако те притеснява, не го яж.
- Ще изпия чаша кафе и ще те гледам, докато се храниш.
Той се усмихна.
- Става.
Остана прав, загледан надолу към мен. Изглеждаше тъжен. Изгубен. Ако обичаш някого, не бива да го караш да се чувства зле. Това е правило някъде или поне би трябвало да бъде.
- Разпуснал си косата си.
- Харесваш я така.
- Точно както и това е един от любимите ми пуловери - казах аз.
- Така ли? - В гласа му се долавяше закачлива нотка.
Можех да върна лекотата обратно и да прекараме приятна, отпускаща вечер заедно. От мен зависеше.
Погледнах в големите му кафяви очи и си го пожелах. Но не можех да го лъжа. Щеше да е много по-лошо от проява на жестокост.
- Това е странно.
- Знам. Съжалявам.
- Спри да се извиняваш. Вината не е твоя. Моя е.
Той поклати глава.
- Не можеш да командваш чувствата си.
-Първият ми инстинкт е да те отрежа и да избягам, Ричард. Да спра да се виждам с теб. Без повече дълги разговори. Без докосвания. Без нищо.
- Ако това е, което искаш. - Гласът му звучеше сподавено, сякаш му костваше адски много да изрече думите.
- Това, което искам, си ти. Просто не знам дали мога да те понеса целия.
- Не трябваше да ти предлагам, преди да си видяла какво представлявам всъщност.
- Видях Маркус и бандата.
- Не е същото като да ме видиш как се превръщам в звяр и ти налитам, нали?
Поех си дълбоко въздух и бавно го изпуснах.
- Не, не е.
- Ако имаш някой друг, на когото да се обадиш, за да чака с теб тази вечер, ще си тръгна. Каза, че ти е нужно време, а аз практически се нанесох. Прекалено настоятелен съм.
- Да, такъв си.
- Страхувам се, че те губя.
- Настойчивостта няма да помогне.
- Предполагам, че няма.
Стоях и го гледах. Апартаментът беше тъмен. Единствената светлина идваше от кухнята. Би могло да е, дори трябваше да е много интим-но. Казвах на всички, че ликантропията е просто болест. Беше незаконно и неморално да се дискриминира. Не бях изпълнена с предразсъдъци или поне така си казвах. Докато се взирах в красивото лице на Ричард, осъзнавах, че не е вярно. Бях изпълнена с предразсъдъци. Имах предразсъдъци към чудовищата. О, бяха достатъчно добри, че да са ми приятели, но дори и най-близките ми приятелки Рони и Катрин бяха хора. Дос-татъчно добри, че да са приятели, но не достатъчно, че да ги обичам. Не достатъчно добри, че да споделят леглото ми. Наистина ли го мислех? Такава ли бях всъщност?
Със сигурност не исках да съм такава. Вдигах зомбита и убивах вампири. Не бях достатъчно праведна, че да замерям с камъни.
Приближих се по-близо до него.
- Прегърни ме, Ричард. Просто ме прегърни.
