Разсмя се. Беше хубаво да го чуя как се смее. Означаваше, че този път не са загинали много хора. Долф не се смееше много, когато имаше случай със сериен убиец.
Затвори телефона. Аз направих същото.
- Трябва да излезеш? - попита Ричард.
- Аха.
- Чувстваш ли се достатъчно добре?
-Да.
- Анита.
Облегнах глава на стената и затворих очи.
- Недей, Ричард. Отивам.
- Въпросът не подлежи на обсъждане?
-Не подлежи - отвърнах аз. Отворих очи и погледнах към него. Гледаше надолу към мен с кръстосани ръце. - Какво?
Той поклати глава.
- Ако аз ти кажех, че ще направя нещо и то не подлежи на обсъждане, щеше да побеснееш.
- Не, нямаше.
- Анита. - Изрече името по начина, по който го правеше баща ми.
- Нямаше, не и ако причините бяха сериозни.
- Анита, щеше да си бясна и го знаеш.
Исках да го отрека, но не можех.
- Добре де, прав си, нямаше да ми хареса. Погледнах към него. Щеше да се наложи да му дам причини, поради които се налага да изляза и да си върша работата. Нямаше да е приятно.
Изправих се. Искаше ми се да кажа, че не е нужно да давам обяснения на когото и да било, но ако наистина мислех сериозно за тази работа с женитбата, това вече не беше вярно. Последното не ми хареса особено. Фактът, че беше върколак, не бе единственото препятствие пред семейното щастие.
- Става дума за полицейска работа, Ричард. Когато не си изпълнявам задълженията, умират хора.
- Мислех си, че работата ти е да вдигаш зомбита и да екзекутираш вампири.
- Звучиш като Бърт.
- Казвала си ми достатъчно за Бърт, за да знам, че това е обида.
- Ако не искаш да ви сравнявам, престани да използваш една от любимите му реплики. - Минах покрай него към спалнята. - Трябва да се облека.
Той ме последва.
- Знам, че за теб е много важно да помагаш на полицията.
Обърнах се към него.
- Не просто помагам на полицията, Ричард. Отрядът на привиденията е на малко повече от две години. Ченгетата в него и идея си нямат от свръхестествени създания. Беше последната дупка на кавала. Ако направиш нещо, за да ядосаш началниците си, те прехвърлят в него.
- Вестниците и телевизията казаха, че е независим отряд със специално назначение като големите отряди. Това е чест.
- О, да, направо. Отрядът не получава почти никакво допълнително финансиране. Няма специално обучение за свръхестествени създания или събития. Долф, сержант Стор, ме видял във вестника и се свързал с Бърт. В тази страна няма обучение по свръхестествени престъпления за служителите на закона. Долф смятал, че мога да съм им съветник.
- Ти си доста повече от обикновен съветник.
- Да, така е.
Бих могла да му кажа, че по-рано през лятото Долф беше пробвал да не ми се обади веднага. Изглеждаше като очевиден случай на гули в гробище, които бяха станали малко твърде амбициозни и бяха нападнали флиртуваща двойка. Гулите са страхливци и не нападат здрави хора, но все пак изключения от правилото и прочее. По времето, когато Долф ми се обади, шестима души бяха мъртви. Оказа се, че не бяха гули. Така че напоследък той започна да ми се обажда още от самото начало, преди нещата да се омажат твърде много. Понякога успявах да разпозная проблема, преди да излезе извън контрол.
Но не можех да го кажа на Ричард. Жертвите можеше и да са по-малко, ако ми се бяха обадили веднага, но това си беше само между мен и Долф. Бяхме говорили по въпроса само веднъж и беше достатъчно. Ричард беше цивилен, независимо върколак или не. Не беше негова работа.
- Виж, не знам дали мога да го обясня така, че да ме разбереш, но трябва да вървя. Може би ще предотвратя по-голям проблем. Може би ще си спестя бъдещо посещение на местопрестъпление. Можеш ли да го разбереш?
Изглеждаше озадачен, но думите му не бяха:
- Не наистина, но може би и не трябва. Може би това, че виждам, че е важно за теб, ми стига.
Въздъхнах дълбоко.
- Страхотно. А сега трябва да се приготвя. Зербовски ще се появи всеки момент. Той е детективът, който ще ме закара.
Ричард само кимна. Мъдро от негова страна.
Отидох в спалнята и затворих вратата. С благодарност. Дали това щеше да е често събитие, ако се оженехме? Нима щеше да се налага винаги да давам обяснения? Боже, надявах се, че не.
Обух нов чифт черни дънки и червен пуловер с качулка, толкова мек и пухкав, че самото му обличане ме накара да се чувствам по-добре. Кобурът на браунинга изглеждаше много мрачно и драматично на фона на пурпурния цвят на пуловера. Червеното подчертаваше и цвета на сурово месо, който имаха белезите по лицето ми. Може би щях да го
сменя, но в този момент се чу звънецът на входната врата.
Зербовски. Ричард отваряше вратата, докато аз се взирах в отражението си. Тази мисъл бе достатъчна. Отправих се към входа.
