- Не ми харесва, че си принудена да излизаш с него. - Той потърка нежно кокалчетата на ръката ми. Още по-малко ми харесва, когато смятам, че ще ти е приятно. Тази малка тъмна част от теб ще си прекара добре.
Искаше ми се да отрека, но щеше да е пълна лъжа.
- Можеш да помиришеш, когато лъжа, нали?
- Аха.
- В такъв случай ситуацията е едновременно интригуваща и ужасяваща.
- Искам да си в безопасност, така че ужасяващата част ме тревожи, но интригуващата ме притеснява повече.
- Ревнуваш ли?
- Притеснявам се.
Какво можех да му отговоря? И аз се чувствах така.
Телефонът иззвъня. Посегнах опипом към слушалката и не я открих. Вдигнах глава и видях, че нощното шкафче е празно. Телефонът липсваше. Дори бе спрял да звъни. Радиочасовникът си бе на мястото и светеше в червено. Показваше 01:03 часа. Останах подпряна на лакът, примигваща към празното пространство. Нима сънувах? Защо ще сънувам, че някой е откраднал телефона ми?
Вратата на спалнята се отвори. Ричард стоеше в рамката, облян от светлина. Ах. Сега си спомних. Беше взел телефона във всекидневната, така че да не ме събуди. Тъй като трябваше да ме буди на всеки час, му бях позволила. Когато спите само по един час, даже и кратко телефонно обаждане прецаква нещата.
- Кой е?
- Сержант Рудолф Стор. Помолих го да изчака до момента, в който трябва да те събудя, но беше доста настоятелен.
Можех да си представя.
- Всичко е наред.
- Нима петнадесет минути щяха да го убият? - попита Ричард.
Измъкнах краката си изпод завивките.
- Долф разследва убийство. Търпението не е силната му страна.
Ричард кръстоса ръце пред гърдите си и се облегна на рамката на
вратата. Светлината от всекидневната хвърляше тъмни сенки по лицето му. Сенките оформяха големи квадратни петна по оранжевия му пуловер. Излъчваше недоволство. Това ме накара да се усмихна. Потупах го по рамото, докато минавах покрай него. Изглежда бях наследила вълк пазач.
Телефонът беше до входната врата, където се намираше другият апарат. Седнах на пода с гръб, подпрян на стената, и вдигнах слушалката.
- Долф, аз съм. Какво става?
- Кой е този Ричард Зееман, който отговаря на телефона ти посред нощ?
Затворих очи. Главата ме болеше. Лицето ме болеше. Почти не бях спала.
- Не си ми баща, Долф. Какво става?
Последва моментно мълчание.
- Отбранителни сме, а?
- Да, имаш да кажеш нещо по въпроса ли?
- Не - отвърна той.
- Обади се, за да разучиш какво става с личния ми живот или има друга причина, поради която ме будиш?
Знаех, че не става дума за друго убийство. Беше твърде весел, за да е това, което ме накара да се зачудя дали не е можело да почака няколко часа.
- Открихме нещо.
- Какво по-точно?
- Бих предпочел да дойдеш и да видиш сама.
- Не ми причинявай това, Долф. Просто ми кажи какво, по дяволите, е.
Отново мълчание. Ако очакваше да се извиня, имаше да чака дълго време. Най-сетне.
- Открихме кожа.
- Каква кожа?
- Мислиш ли, че щях да ти се обаждам в един часа през нощта, ако знаехме каква е проклетата кожа? - Звучеше ядосано. Предполагам, че не можех да го виня.
- Съжалявам, Долф. Съжалявам, че ти се сопнах.
- Добре.
Не прие напълно извинението ми. Добре.
- Свързано ли е с убийството?
- Не мисля, но пък не съм някакъв напорист експерт по свръхестественото. - Все още звучеше ядосано.
Може би той също не си доспиваше. Естествено, можех да се обзаложа, че никой не бе удрял главата му в тротоара.
- Къде си?
Продиктува ми адреса. Намираше се в Джеферсън Каунти, далече от мястото на убийството.
- Кога можеш да дойдеш?
- Не мога да шофирам - отвърнах аз.
- Какво?
-Лекарско нареждане. Тази вечер не трябва да заставам зад кормилото.
- Колко зле си пострадала?
- Не много, но лекарят искаше да ме будят на всеки час и забрани да шофирам.
- Затова г-н Зееман е при теб.
- Аха.
- Ако си твърде пострадала, за да идваш тази вечер, нещата могат да почакат.
- Кожата не е местена от мястото, на което е открита, нали? Нищо не е размествано.
- Аха.
- Ще дойда. Кой знае, може пък да има някоя улика.
Той пропусна коментара покрай ушите си.
- С какво ще дойдеш?
Хвърлих един поглед към Ричард. Можеше да ме закара, но нещо ми подсказваше, че не е добра идея. От една страна, беше цивилен. От друга, бе върколак. Освен това отговаряше пред Маркус и до някаква степен пред Жан-Клод. Не особено подходящ човек, който да водиш при разследване на свръхестествено убийство.
Освен това, даже и да беше човек, отговорът би бил същият. Не ставаше.
- Освен ако не можеш да ми изпратиш служебна кола, предполагам, че ще хвана такси.
- Зербовски не отговори на първото обаждане. Живее в Сейнт Пи-търс. Ще трябва да мине покрай теб. Може да те вземе.
- Дали ще е съгласен?
- Ще е - отвърна Долф.
Страхотно. Вързана в една кола със Зербовски.
- Чудесно, ще бъда облечена и ще го чакам.
- Облечена?
- Дори не си и помисляй да започваш, Долф.
- Докачлива, много докачлива.
- Престани.
