След като свършиха дванадесетата обиколка около хълма и подминаха сто четиридесет и четвъртата бележеща колона — Деорнот все пак ги броеше, — най-после излязоха изпод засенчващата ги зеленина, изкачиха се по един последен склон и най-после се изправиха на ветровития връх. Слънцето изчезваше на запад — оставаше само едно червеникаво резенче.
Върхът на хълма бе почти равен и съвсем малко по-тесен от основата му. По ръбовете му се издигаха пръсти от изправен камък. Не бяха изгладени като бележещите колони, а бяха огромни, грубо възправени камъни, всеки висок колкото четирима мъже. Бяха направени от същата сива скала, прорязана от бяло и розово, от която бе и хълмът.
В центъра на платото, сред поле развяваща се трева, имаше огромна ниска постройка от полупрозрачен камък, докоснат от червеното зарево на залеза.
Отначало им заприлича на храм, като огромните стари сгради в Набан от дните на Империята, само че линиите бяха по-прости. Непретенциозният, но впечатляващ стил правеше сградата да изглежда така, сякаш изскача от самия хълм. Беше ясно, че мястото й е точно на този ветровит връх, под това невероятно широко небе. Великолепието и егоизмът, които говореха от всеки ъгъл и ръб на човешките къщи, бяха като чужд език за онези, които бяха построили това. През неизброимите години стените се бяха срутили на места и необезпокоявани с векове дървета се бяха показали през покрива на сградата или си бяха пробили път през сводестите врати като нежелани гости. Въпреки това простотата и красотата на сградата бяха толкова явни — и в същото време толкова нечовешки, — че дълго никой не се осмели да проговори.
— Стигнахме — най-после каза Джосуа. Тонът му бе тържествен и въодушевен. — След всички опасности и всички страдания намерихме място, където можем да спрем и да кажем: няма да отидем по-нататък.
— Това не е завинаги, принц Джосуа — тихо проговори Гелое, като че ли не искаше да накърни убедеността му, но принцът вече яздеше уверено към белите стени.
— Няма нужда да е завинаги — обади се той. — Но поне засега ще сме в безопасност! — Обърна се и махна на останалите да го последват, а после продължи да се върти и да се оглежда във всички посоки. Накрая извика на Гелое: — Вземам си думите назад! С няколко добри бойци мога да спра тук. Дори и самият сър Камарис не би могъл да ми надвие, та ако ще да предвожда всички рицари от Голямата маса на баща ми!
И пришпори коня към светлите стени, които вече имаха отсянка на синьо — вечерта идваше.
— Много глупава игра — каза Саймън. — Няма никакъв смисъл.
Адиту повдигна вежди.
— Няма! — настоя той. — Искам да кажа, само погледни! Можеш да спечелиш, ако просто преместиш тук… — той посочи — и там… — Той отново посочи. Когато вдигна глава, видя, че златните очи на Адиту му се смеят подигравателно. — Не можеш ли? — завърши той.
— Разбира се, Сеоман — Тя премести излъсканите фигури по игралната дъска така, както бе предложил той: от един златен остров на друг през сапфиреносините вълни. Фалшивият океан бе заобиколен от алени пламъци и тъмни сиви облаци. — Но тогава играта свършва, а са изследвани само най-плитките води.
Саймън поклати глава. Бе се мъчил дни наред, за да научи сложните правила на шент, единствено за да открие, че онова, което е научил, е само основата. Как би могъл да научи игра, която не се играеше, за да спечелиш? Но Адиту не се опитваше и да загуби, доколкото той можеше да разбере. Изглеждаше, като че ли целта е да се направи играта интересна чрез въвеждането на теми и загадки, повечето от които бяха толкова далеч отвъд разбиранията на Саймън, колкото и механизмите на дъгата.
— Ако няма да се обидиш — каза Адиту с усмивка, — може ли да ти покажа друг начин? — Тя върна фигурите на предишните им места. — Ако използвам тези мои Песни, за да построя Мост ето тук… — последваха няколко бързи хода, — тогава ти можеш да преминеш към Островите на Заточението.
— Но защо искаш да ми помогнеш? — Някъде, като че ли в самата тъкан на подвижните стени, започна да звучи струнен инструмент. Ако Саймън не знаеше, че са съвсем сами в проветривите нектарени коридори на къщата на Адиту, би си помислил, че в съседната помръдвана от вятъра стая свири музикант. Вече бе спрял да се учудва от такива неща, но не можа да потисне спонтанния си трепет: музиката бе ефирна и деликатна като нещо малко и многокрако, което се разхожда по кожата му. — Как можеш да спечелиш една игра, когато постоянно помагаш на противника?
Адиту се облегна назад и го погледна. В дома си тя носеше толкова малко дрехи, колкото и по пътеките на Джао е-Тинукай’и, ако не и по-малко. Саймън, който все още не можеше да гледа спокойно изобилието на златистата й плът, се загледа втренчено във фигурите за игра.
