Когато отново потеглиха, Деорнот бе до Гелое, която държеше Лелет на седлото пред себе си. Мъдрата жена яздеше добре, като човек с дълъг опит. Деорнот за пореден път се зачуди каква ли може да е странната й история. Освен това тя все още носеше неговите дрехи, като че ли беше дошла в горичката гола. След като мисли известно време защо може да е така и като си спомни ноктестото нещо, което го беше ударило в тъмнината, Деорнот реши, че има някои неща, за които един богобоязлив рицар не бива да пита.
— Прости ми, валада Гелое — каза той, — но ти изглеждаш много сериозна. Има ли нещо важно, което още не си ни казала? — И посочи Сангфугол и Странгиард, които се смееха с херцогиня Гутрун. — Дали не пеем в гробището, както казва старата поговорка?
Гелое продължи да наблюдава небето. От скута й Лелет погледна Деорнот така, сякаш той бе някакъв интересен камък. Най-после Гелое каза:
— Страхувам се от много неща, сър Деорнот. Проблемът с това да си „мъдра жена“ е, че понякога знаеш тъкмо толкова, колкото да се страхуваш истински, но в същото време нямаш по-добри отговори от тези, които би могло да измисли и най-малкото дете. Страхувам се от тази идваща буря. Онзи, който е нашият истински враг — няма да споменавам името му тук, на тази земя, не и на открито, — стига до върха на силата си. През това студено лято вече видяхме как гордостта и гневът му говорят във ветровете и облаците. А сега от север се надига черно време. Сигурна съм, че това е неговата буря. Ако съм права, тя ще донесе скърби на онези, които му се съпротивляват.
Деорнот се улови, че проследява погледа й. Изведнъж злокобните облаци заприличаха на мастилена ръка, която се протяга през небето от север, която търси сляпо, но търпеливо. Мисълта да изчакат тази ръка да ги намери предизвика в него гърч от отровен ужас, така че той сведе поглед към седлото си за момент, преди да може да повдигне очи към жълтия взор на Гелое.
— Разбирам — каза Деорнот.
Слънчевата светлина се процеждаше на пресекулки през пролуките в облаците. Вятърът се обърна и задуха в лицата им, тежък и влажен. Един широк завой на Стефлод разкри за първи път Алдхеорте. Огромният лес бе много по-близо, отколкото бе предполагал Деорнот — завръщането им на коне бе много по-бързо, отколкото дългото им пътуване далеч от гората през степта. Понеже бяха ниско до реката, гората се издигаше на височините над тях — тъмна линия по северния ръб на долината.
— Вече не е далеч — каза Гелое.
Продължиха да яздят през следобеда; скритото от облаци слънце се спускаше в небето, просветвайки зад сивата мрачина. Следващият завой на реката ги изведе до целта им и всички смаяни спряха.
— Милостиви Ейдон! — прошепна Деорнот.
— Сесуад’ра — каза Гелое. — Камъкът на раздялата.
— Това не е камък — невярващо каза Сангфугол. — Това е планина!
Един огромен хълм се издигаше в долината пред тях. За разлика от ниските си закръглени съседи, Сесуад’ра се извисяваше над ливадите като главата на закопан великан, брадясала от дървета и коронована с ръбести камъни — зад тях, по самия връх, лежеше някаква блестяща белота. Сесуад’ра стърчеше на петстотин лакътя над реката — грамадна, изпъната нагоре обветрена скала. Слънчевата светлина обливаше хълма с трептящи вълни, така че той като че ли се завъртя и ги загледа, докато яздеха бавно надолу по течението.
— Много прилича на Тистерборг край Хейхолт — учудено каза Джосуа.
— Това не е камък — упорито повтори Сангфугол и поклати глава.
Гелое се изсмя остро.
— Цялото е камък. Сесуад’ра е част от самите кости на земята, изтръгната от тялото й при болката в Дните на Огъня, но все още стига надолу до самия център на света.
Отец Странгиард нервно измерваше с очи огромния хълм.
— И ние ще… ще… останем там? Ще живеем там?
Магьосницата се усмихна и каза:
— Имаме разрешение.
Докато се приближаваха, стана ясно, че Камъкът не е толкова стръмен, колкото го правеше да изглежда разстоянието. Една пътека — по-светла ивица сред задушаващите склоновете дървета и храсти — се извиваше около основата на хълма, а после се появяваше отново по-високо, отправяше се към върха по спирала, обикаляше скалата и изчезваше близо до гребена.
— Как може на такъв камък да растат дървета, да не говорим да цъфтят? — попита Деорнот. — Да не би да могат да растат в самата скала?
— Сесуад’ра е бил начупен и похабен през ерите на съществуването си — отвърна Гелое. — Растенията винаги намират път за корените си, а после самите те помагат за по-нататъшното разчупване на камъка, докато той не се натроши и не стане на почва, не по-малко плодородна от онази, която може да се намери в някой имот насред Хеуеншайър.
Деорнот се навъси леко при това споменаване на родното му място, а после се зачуди откъде мъдрата жена знае за фермата на баща му. Той със сигурност не й бе споменавал за това.
Скоро вървяха сред внезапния сумрак на дългата сянка на хълма, шибани от мразовития вятър. Пътеката, която започваше в основата на Сесуад’ра, се извиваше по склона — утъпкан прорез от трева и мъх, над който се надвесваха дървета и преплетени пълзящи растения.
