— Донесох ти чай и малко новини. Изглежда, май вече няма да ми се налага да правя злощастни скокове. — Тролът се ухили. — В смисъл, няма да ни хвърлят със Слудиг в Огохак Чазм.
— Но това е чудесно! — ахна Саймън. Сърцето го заболя от бурния отлив на натрупаното напрежение. Той подскочи, за да прегърне дребното човече, и без да иска, го блъсна и го събори. Чаят се разля.
— Твърде дълго си бил в компанията на Куантака! — засмя се Бинабик, докато се измъкваше. — Придобил си нейните предпочитания към бурното изразяване на чувства.
Всички в пещерата се обърнаха да гледат този странен спектакъл. Много кануки замърмориха от почуда при вида на ненормалния дългурест равнинец, който прегръщаше тролове, като че ли бе един от тях. Саймън забеляза погледите им и сведе глава от срам. После попита:
— Какво казаха? Можем ли да си ходим?
— Казано просто: да, можем да си ходим. — Бинабик седна до него. Носеше костената тояга, която бе взел от пещерата на Укикук. Започна да я оглежда, докато говореше, като се мръщеше на многобройните следи от зъби, които бе оставила Куантака. — Но има още много да се решава. Свитъкът на Укикук убеди Пастира и Ловджийката за истинността на твърденията ми.
— Но какво има да се решава още?
— Много неща. Ако тръгна с теб, за да занесем Трън на Джосуа, моят народ отново ще е без Пеещ човек. Но аз си мисля, че трябва да те придружа. Ако Наглимунд наистина е паднал, трябва да последваме думите на Гелое. Тя може би е последната останала от онези с преголяма мъдрост. Освен това изглежда все по-сигурно, че единствената ни надежда е в намирането на другите два меча, Минияр и Печал. Не бива смелостта ти на Драконовата планина да се окаже напразна.
Бинабик посочи Трън, подпрян на стената близо до Хейстън и Слудиг, и продължи:
— Ако въздигането на Краля на бурите остане неспряно, няма никакъв смисъл да остана на Минтахок, тъй като нищо от онова, на което ме е научил Укикук, няма да помогне да отблъснем зимата, от която се страхуваме. — Дребосъкът направи широк жест към цялата пещера. — Когато лавината понесе къщата ти, както казваме ние, троловете, недей да оставаш да търсиш гърнета. Казах на народа си, че трябва да се придвижат надолу по планината към пролетните ловни полета, въпреки че там няма да има пролет, нито пък много лов.
Той се изправи и подръпна дебелото си яке.
— Исках просто да ти кажа, че вече няма опасност за Слудиг и мен. — Усмихна се. — Лоша шега. Всички ние очевидно сме в огромна опасност. Но тя вече не е от моя народ. — Той сложи малката си ръка на рамото на Саймън. — Поспи, ако можеш. Най-вероятно ще тръгнем на зазоряване. Ще отида да поговоря със Слудиг и Хейстън, а после има още много да се планира през тази нощ.
„Доста много планиране вече е станало — сърдито си помисли Саймън — и никой не ме е поканил да участвам. Някой винаги има план и винаги се оказва, че аз вървя покрай него, докато той решава къде отиваме. Чувствам се като каруца, при това стара и разнебитена каруца на всичко отгоре. Кога ще стигна дотам, че да решавам нещата сам?“
Мислеше си за това, докато заспиваше.
Слънцето се бе издигнало високо в сивото небе преди да свършат с последните приготовления — Саймън бе повече от щастлив, че е прекарал това време в сън.
Излязоха на пътеките на Минтахок, за да последват Пастира и Ловджийката в най-странното шествие, което Саймън бе виждал. Докато процесията се извиваше през най-населените части на Минтахок, стотици тролове спираха на люлеещите се мостове или изскачаха от пещерите си, за да наблюдават как минава групата: стояха удивени под кълбестите пушеци на огньовете. Други се спускаха по стълбите и се присъединяваха към шествието.
Голяма част от пътя бе нагоре, а и огромната тълпа, насъбрана по пътеката, забавяше движението. Мина доста време, докато стигнат до северния склон. Докато се влачеха по пътеката, Саймън усети, че изпада в някаква вкочанена сънливост. Сняг се вихреше в сивата празнота под пътеката; другите върхове на Ийканук стърчаха от отсрещната страна на долината като зъби.
Шествието най-после спря на дълга каменна площадка върху една издатина, която изпъкваше над северната част на долината. Под тях една пътека се притискаше към склона, а след това скалните стени на Минтахок рязко се спускаха надолу в бяла мъгла, тук-там докосната от петна слънчева светлина. Саймън погледна надолу и изведнъж бе застигнат от спомена за един сън, за една матовобяла кула, обхваната от пламъци. Извърна се от обезпокояващата гледка и видя, че над скалния ръб, на който стоеше, се издига високата яйцевидна постройка, която бе видял през първия си ден извън пещерата. Този път, отблизо, можеше ясно да види невероятното внимание, с което бяха изрязани и сглобени триъгълните блокове сняг, релефните фигури, които като че ли се врязваха в самите блокове, така че Снежната къща бе многостранна като шлифован диамант, а стените й оживяваха от скрити вътрешни ъгли, призми, които отразяваха розово и синьо-зелено.
