Саймън благодари учтиво и отстъпи настрана. На Хейстън дадоха един голям мех, украсен с панделки и бродерии, пълен с канукски алкохол. Хейстън, който бе изпил достатъчно от горчивата течност през изминалата нощ — явно най-после бе почнала да му харесва, се поклони, промърмори няколко благодарности и се оттегли.
Слудиг, който беше дошъл в Ийканук като затворник, а сега си тръгваше повече или по-малко като гостенин, получи копие с изключително остър връх, изсечен от черен камък. Дръжката му не беше резбована, тъй като беше направено набързо (троловете не използваха копия, достатъчно дълги, за да са подходящи за него), но все пак то беше много добро — а и можеше да служи като тояга, на която да се подпира.
— Надяваме се, че оценяваш и подаряването на живота ти — каза Уамманак. — И че ще запомниш, че правосъдието на кануките е строго, но не и жестоко.
Слудиг смая всички, като падна на коляно и каза само:
— Ще запомня.
— Бинбиникегабеник — започна Нънууика, — ти вече получи най-големия подарък, който въобще можем да ти дадем. Ако тя все още те иска, подновяваме разрешението си да се ожениш за най-малката ни дъщеря. Когато Обредът на съживяването може да бъде изпълнен, надяваме се, че ще е догодина, двамата ще се съберете.
Бинабик и Сиски се хванаха за ръце и се поклониха пред Пастира и Ловджийката, които изричаха благословиите си. Викащия духове с маската на овен излезе напред. Пееше, докато намазваше челата им с мазнина, но Саймън си помисли, че е много недоволен от това, което му се налага да прави. Когато Канголик свърши и ядосано изтопурка по стълбите на Снежната къща, годежът беше възобновен.
Ловджийката и Пастира се сбогуваха лично с всички от групата; Бинабик превеждаше. Въпреки че се усмихваше и докосваше ръката му с малките си силни пръсти, Нънууика все още изглеждаше на Саймън студена и твърда като камък, остър и опасен като копието й. Наложи му се да отвърне на усмивката и да отстъпи бавно, когато тя свърши.
Куантака ги чакаше в снега пред Чидсик уб Лингит. Обедното слънце бе изчезнало в падащата мъгла. Вятърът караше зъбите на Саймън да тракат.
— Сега трябва да тръгнем надолу по планината, приятелю — каза Бинабик. — Бих искал тримата да не бяхте толкова големи, но няма овни, които да са достатъчно силни, за да ги яздите. Това ще направи пътуването ни по-бавно, отколкото ми се иска.
— Но къде отиваме? — попита Саймън. — Къде е този Камък на раздялата?
— Всяко нещо с времето си — отговори тролът. — Ще разгледам свитъците, когато спрем довечера, но сега трябва да тръгнем възможно най-скоро. Планинските проходи са опасни. Намирисва ми на още сняг.
— Още сняг — промърмори Саймън, докато нарамваше раницата си. — Още сняг.
Мейгуин пееше:
— И така я намери Друки,
любимата Ненаис’у, танцьорката с крака като вятър,
просната на зелената трева, мълчалива като камък.
Тъмните й очи в небето бяха впити
и само искрящата й кръв му отговори.
Главата й лежеше без постелка, косата й бе разрошена.
Мейгуин вдигна ръка пред очите си, за да ги прикрие от жулещия вятър, после се наведе, за да подреди цветята върху бащиния си надгробен камък. Вятърът вече бе разпилял виолетките. Само няколко изсъхнали венчелистчета бяха останали върху гроба на Гуитин наблизо. Къде бе отишло предателското лято? И кога щяха да разцъфнат отново цветята, така че да може да се грижи за вечните домове на любимите си хора така, както заслужаваха?
Вятърът разклащаше скелетите на брезите. Тя отново запя:
— Дълго я държа.
В сивите сенки вечерни, в покритата със срам нощ,
колко часове бе лежала сама?
Ярките му очи не мигаха.
Друки пя песни за изчезналата светлина на Изтока.
Шепнеше й, че ще чакат слънцето.
Зората с позлатени ръце
погали, но не стопли детето на славея.
Бързият дух на Ненаис’у си бе тръгнал бездомен.
Силно я притисна Друки,
гласът му отекна през гори и през степи.
Там, където бяха звучали две сърца, сега бие само едно…
Тя спря и се зачуди разсеяно дали знае и останалите думи. Спомняше си как бавачката й, й пееше тази песен, когато бе малка, тъжна песен за народа на ситите — Мирния народ, както ги бяха нарекли предшествениците й. Мейгуин не знаеше легендата зад песента. Съмняваше се, че и старата й бавачка я е знаела. Това бе всичко — една тъжна песен от по-щастливи времена, от детството й в Тайг — преди баща й и брат й да умрат.
