Затвори очи и зачака сънят да се върне, но дрямката му се изплъзваше. Картина след картина се редуваха пред затворените му клепачи, образи на битки и турнири, сухите повторения на дворцовия етикет, хаосът на лова. На преден план във всяка сцена бе лицето на крал Елиас — проблясването на паническото, бързо прикрито успокоение, което Гутулф видя, докато пробиваше кръга нападатели, за да спаси приятеля си през Войните на тритингите; безизразният поглед, с който Елиас прие потвърждението за смъртта на жена си Хилиса; и най-обезпокоителното от всичко — потайният, ликуващ и все пак виновен поглед на краля, който не слизаше от лицето му при всяка от срещите му с Гутулф.
Графът се изправи и изруга. Сънят си бе отишъл и нямаше да се върне.
Не запали лампата — само лъчът звездна светлина от тесния прозорец му помогна да прескочи прислужника, който лежеше задрямал на пода до леглото. Наметна един плащ върху нощницата си, нахлузи чехлите и се измъкна в коридора. Беше объркан от глупавите си неспокойни мисли и реши, че може да се поразходи.
Коридорите на Хейхолт бяха празни, нито един пазач или слуга не се мярна пред погледа му. Тук-там по стените догаряха факли. Залите бяха празни, но все пак някакъв глух шепот се носеше през полутъмните коридори — гласовете на постовете върху стените, реши графът, гласове, които разстоянието бе направило безтелесни и призрачни.
Гутулф потрепери. „Трябва ми жена — помисли си. — Едно топло тяло в леглото ми, един бъбрещ глас, който да смълчавам, когато пожелая, и който да запълва тишината, когато му позволя. Този монашески живот може да лиши всекиго от мъжество“.
Обърна се и закрачи по коридора към покоите на прислугата. Имаше една сочна къдрокоса камериерка, която не би казала не — та нали самата тя му бе казала, че годеникът й е умрял при хълма Булбак и че е сам-сама.
„Ако и тя е в траур, ха! Тогава наистина ще стана монах!“
Огромната врата към стаите на прислугата беше заключена. Гутулф ръмжа и натиска, но резето от вътрешната страна бе пуснато. Замисли се дали да не почне да тропа по тежкия дъб, докато някой не дойде да отвори — някой, който бързо щеше да усети гнева на Утаниат — но реши да не го прави. Нещо в тихите коридори на Хейхолт го караше да не иска да привлича внимание. Освен това къдрокосата слугиня не си струваше разбиването на врати.
Отстъпи назад, почеса наболата си брада и видя нещо бледо да се движи в дъното на коридора, на ръба на полезрението му. Стреснат, той се обърна рязко, но не видя нищо. Направи няколко крачки и надникна зад ъгъла. Коридорът бе празен. Бездиханен шепот се понесе по галерията — ниският глас на жена, която като че ли стенеше от болка. Гутулф се обърна и тръгна към стаята си.
„Нощни номера — изръмжа той наум. — Заключени врати, празни коридори — целият проклет замък може и да е изоставен!“
Изведнъж спря и се огледа. Кой беше този коридор? Не можеше да познае полираните плочки, знамената със странна форма, които висяха в сянката на тъмната стена. Освен ако не беше тръгнал в погрешна посока и не се бе загубил, това трябваше да е преддверието към параклиса. Той се върна по стъпките си и зави по другия коридор. Въпреки че не се виждаха никакви отличителни белези, освен няколко прозореца, бе сигурен, че е намерил верния път.
Хвана се за перваза на един прозорец и със силните си ръце се издърпа нагоре. Отвъд трябваше да е или предната, или страничната част на двора пред параклиса…
Стресна се, изпусна перваза и падна на пода. Сърцето му биеше като лудо. Той бързо се изправи и се набра отново.
Беше си дворът пред параклиса, потопен в дълбока нощ, точно както трябваше да бъде.
Но какво бе видял първия път? Имаше бели стени и гора от издигащи се върхове — бе решил, че са дървета, но миг по-късно разпозна в тях кули — цяла гора от тънки минарета, игли като от кост, които улавяха лунната светлина и блестяха като че ли заредени с нея! Хейхолт нямаше такива кули!
Но ето! Отново очите му потвърждаваха, че всичко е наред. И дворът си беше на мястото, и вратата на параклиса, и навесът, и храстите, скупчени до алеята като задрямали овце. Зад тях едва можеше да различи окъпания от луната силует на Кулата на Зеления ангел — един-единствен самотен пръст, сочещ към небето там, където само преди минута бе видял дузина ръце, вдигнати за молитва.
Той стъпи на краката си и се облегна на студения камък. Все пак какво бе видял първия път? Нощни номера? Не, това бе нещо повече! Това беше болест или лудост… или магия!
