— Не е нужно да пееш думите — каза Мейгуин и седна до него с кръстосани крака, полата й се опъна като кожа на барабан между коленете й. — Просто ми изсвири мелодията.
Арноран взе арфата си и изсвири няколко пробни ноти.
— Не съм сигурен, че знам как точно…
— Няма значение. Опитай. — Искаше й се да може да каже нещо, което да докара на лицата им усмивки поне за миг. Заслужаваше ли народът й да я вижда винаги в траур? Най-после продължи: — Ще е хубаво да се замислим за други времена.
Арноран кимна и дръпна струните, като затвори очи, сякаш вдъхновението му идваше по-лесно на тъмно. После започна нежна мелодия, изпълнена със странни ноти, които трепереха тъкмо на ръба на дисонанса, без обаче да го прекрачват. Докато той свиреше, Мейгуин също затвори очи. Отново чу гласа на бавачката си, която много отдавна й разказваше историята на Друки и Ненаис’у (какви странни имена имаше в старите балади!), разказваше за любовта им и трагичните им кончини, за воюващите им семейства.
Музиката продължи дълго. Мислите на Мейгуин се изпълниха с образи от далечното и не чак толкова далечно минало. Тя видя бледия Друки, превит от скръб, да кълне за отмъщение — но той имаше измъченото лице на брат й Гуитин. А и Ненаис’у, безжизнена насред зеленината — не беше ли това самата Мейгуин?
Арноран бе спрял. Мейгуин отвори очи — не знаеше кога е спряла музиката.
— Когато Друки умрял, за да отмъсти за съпругата си — каза тя така, все едно продължаваше започнат разговор, — семейството му не могло да живее повече с рода на Ненаис’у.
Арноран и Краобан се спогледаха. Тя не им обърна внимание и продължи:
— Сега си спомням историята. Бавачката ми често ми пееше тази песен. Семейството на Друки избягало надалеч от враговете си, отишли много далеч, за да живеят отделно… — След кратка пауза тя се обърна към Краобан и попита: — Кога ще се върне Еолаир с хората си?
Старецът преброи на пръсти и отвърна:
— Трябва да се върнат до новолуние, след малко по-малко от две седмици.
Мейгуин се изправи и каза:
— Някои от тези пещери стигали дълбоко в сърцето на планината. Това вярно ли е?
— Винаги е имало дълбоки места в Грианспог — каза Краобан. — Някои са били изкопани още повече от миньорите.
— Тогава утре в зори започваме да ги изследваме. Докато графът и хората му се върнат, ще сме готови да се преместим.
— Да се преместим? — Краобан присви очи от изненада. — Къде да се преместим, лейди Мейгуин?
— Навътре в планините. Разбрах го, докато Арноран свиреше. Ние, хернистирците, сме като семейството на Друки в песента: не можем повече да останем тук. — Тя потърка ръце, за да ги стопли. — Крал Елиас унищожи брат си Джосуа. Сега вече няма нищо и никой, който да прогони Скали.
— Но, господарке! — намеси се Арноран, достатъчно изненадан, за да я прекъсне. — Все още имаме Еолаир, а и мнозина смели хернистирци…
— Но няма кой да прогони Скали — рязко го прекъсна тя. — И танът на Калдскрайк несъмнено ще реши, че поляните на Хернистир са по-гостоприемен дом от собствените му земи в Римърсгард. Ако останем тук, все някога ще бъдем хванати и изклани пред собствените си пещери, като зайци! — Гласът й стана по-висок. — Но ако отидем по-дълбоко, те никога няма да ни намерят. Тогава Хернистир ще оцелее, далеч от лудостта на Елиас и Скали и всички останали!
Краобан я погледна разтревожено. Тя знаеше, че и той се чуди, като всички останали, дали не е изгубила ума си след загубите си, след загубите на всички хернистирци.
„Може и да съм — помисли си, — но не и за това. По този въпрос съм сигурна, че съм права“.
— Но, лейди Мейгуин, какво ще ядем? Как ще се сдобиваме с платове, със зърно…
— Ти сам го каза — отвърна тя. — Планините са прорязани от тунели. Ако ги изучим и изследваме, можем да живеем дълбоко долу и да сме в безопасност от Скали, и все пак да излизаме, където пожелаем — да ловуваме, да събираме припаси, дори да нападаме лагерите на Калдскрайк, ако решим!
— Но… но… — Старецът се обърна към Арноран, но арфистът не му предложи никаква помощ. — Но какво ще каже майка ви за този план?
Мейгуин изсумтя презрително:
— Мащехата ми прекарва дните си, като седи с другите жени и се оплаква колко е гладна. Инахуен е по-безполезна и от дете.
— Тогава какво ще каже Еолаир? Какво ще стане със смелия граф?
Мейгуин се вгледа в треперещите ръце на Краобан, в сълзливите му стари очи. За момент го съжали, но това не спря гнева й.
— Графът на Над Мулах може и да ни каже какво мисли, но спомни си, Краобан: той не може да ми заповядва. Дал е клетва на рода на баща ми. Еолаир ще направи това, което кажа аз!
Тръгна си и остави двамата старци да си шепнат до огъня. Хапещият студ навън не можа да охлади разгорещеното й лице, въпреки че стоя дълго под сивото небе.
Граф Гутулф се събуди и чу как среднощният звън на Хейхолт затихва високо над Кулата на Зеления ангел.
