В продължение на няколко часа не спря да вали. Южнякът и момичето шляпаха в лепкавата кал и забавиха ход едва когато небето се проясни, а вятърът отнесе черните буреносни облаци някъде на изток.
Горе-долу по същото време пътеката рязко започна да се спуска надолу. Двамата се хлъзгаха на всяка крачка, падаха и ставаха, целите оплескани в кал, докато изведнъж самият склон свърши и се озоваха на ръба на тъмна зейнала пропаст. Това не можеше да бъде друго, освен Дупката. Приличаше на гигантско, отдавна пресъхнало езеро, обрасло с дървета и храсталаци. Зъбецът стърчеше в центъра му като самотен стълб, побит на дъното на отворен гроб.
Южнякът и момичето безмълвно се взираха в мрачната бездна, докато не усетиха, че ги побиват тръпки.
— Трябва да слезем — промълви накрая Уил, въпреки че му беше противна самата мисъл за това.
— Знам — отчаяно отвърна Амбърли.
Трябваше да намерят място, откъдето да се спуснат надолу, въпреки че това им се струваше почти невъзможно. Но не след дълго Уил откри, че пътеката всъщност продължава малко по-встрани, като дори се разклоняваше. Объркан, местеше поглед ту към едната, ту към другата пътечка, докато накрая избра лявата. Здраво стисна ръката на Амбърли и я поведе надолу. Земята под краката им се ронеше и плъзгаше и колкото и внимателно да се придвижваха, непрекъснато губеха опора.
Уил, който в началото беше по-устойчив, изведнъж се свлече надолу, като повлече със себе си и Амбърли. Двамата се затъркаляха по склона и докато успее да се залови за нещо, Уил изведнъж загуби от поглед момичето. Отнякъде долетя само острият й вик. Уил се спусна нататък през храстите, без да обръща внимание на безпощадните им клони. Дълго щеше да се лута, ако в полумрака не беше проблеснало късче алена коприна. Амбърли лежеше по очи в храстите. Лицето й беше мъртвешки бледо и цялото изподрано.
— Уил — плахо прозвуча гласът й, когато той разтреперан я взе в прегръдките си като малко дете.
— Какво ти е? Лошо ли се удари?
— Нищо ми няма — тя се опита да се усмихне. Южнякът й помогна да се изправи.
Опряна на ръката му, малката елфа беше лека като перце. Но когато се опита да тръгне, изведнъж извика и се преви от болка.
— Глезенът ми! Мисля, че е изкълчен!
Уил се наведе да погледне и поклати глава:
— Лоша работа. Добре все пак, че не е счупен. Почини си. След малко ще продължим. Ако не можеш да стъпваш, ще те нося.
— Съжалявам, Уил… Трябваше да бъда по-внимателна…
— Аз съм виновен — поклати глава той и се опита да се пошегува. — Освен да викаме вещиците на помощ…
— Никак не е смешно — прехапа устни тя. — Не е ли по-добре да почакаме до сутринта? Дотогава кракът ми може и да се е оправил. Пък и… не ми се ще да прекараме нощта там долу.
— Нито пък на мен — кимна Уил — И без това скоро ще се съмне.
— Ако искаш да се върнем догоре — плахо предложи тя.
— Ти май наистина вярваш на приказките на стареца? — усмихна се южнякът.
— А ти? — погледна го тя без следа от усмивка.
— Аз ли? Не зная… Може би. Да, мисля, че да. В последно време се случиха такива неща, че вече нищо не би ме учудило… Но все пак си мисля, че вещиците, ако действително съществуват, биха стояли настрана от камъните на елфите. Въпреки че, от друга страна, използването на камъните би ни навлякло сериозни неприятности.
— Аз също мисля, че не бива да го правиш — тихо каза Амбърли.
— Веднъж вече ми каза това, помниш ли? Каза, не се безпокоиш за мен, затова по-добре да не опитвам повторно, дори и за да спася живота ти.
— Спомням си…
— А после, когато веднъж опитах и не успях, и ти казах, че съм изгубил силата, ти каза да не се отчайвам и да не съдя прибързано… Каза, че вярваш в мен.
— И това си спомням.
— Добре, значи, какво излиза? Аз смятам, че трябва да ги използвам, но мисля, че няма да мога. Ти вярваш, че ще успея, но мислиш, че не бива…
Той поклати глава.
— Интересно дали ще разберем кой от нас е прав, преди да е станало късно.
Той потръпна, изведнъж осъзнал смисъла на това, което казваше, и се огледа неспокойно. После махна с ръка и добави:
— Е, както и да е. Няма смисъл да умуваме. Вече му се виж да краят…
Настъпи неловко мълчание. Уил неспокойно въртеше в ръцете си кесията с камъните на елфите и изведнъж, обхванат от някакво странно усещане, я отвори. Навъсен изсипа съдържанието. На дланта му лежаха най-обикновени речни камъчета.
— Уил! — извика Амбърли пребледняла.
Уил мълчеше, прехапал устни, и се взираше надолу невярващо.
— Цефело… — процеди накрая. — Ах ти, негоднико! Все пак успя… Но кога е сварил да ги размени? Сигурно през нощта, докато сме спали… Сутринта забравих да ги проверя… Спал съм непробудно, снощи главата ми тежеше като камък… Трябва де е сложил нещо в бирата… Нищо чудно, че сутринта беше неспокоен…бързал е да ни отпрати… Наградата изобщо не го е интересувала, през цялото време е искал само тях…
Рязко се изправи, взе на ръце Амбърли и я понесе нагоре, към ръба на пропастта. Една вена на челото му бясно пулсираше. Остави момичето горе под сянката на едно дърво и заяви:
— Аз се връщам. Трябва да ги намеря. Ако те оставя тук, ще се оправиш ли?
