— Недей, Уил, ще минем и без тях…
— И така да е, държа да са у мен. Те все пак бяха единственото ми оръжие… Не сме тръгнали на разходка.
— Цефело ще те убие — прошепна Амбърли.
— Ще видим… Може дори да не успея да го настигна, но съм длъжен да опитам. До сутринта ще се върна, обещавам ти, каквото и да стане.
Тя искаше да му каже още нещо, но не успя. Сълзите я задавиха. Наведе глава и промълви само:
Пази се, Уил. Много се пази.
Амбърли… — погледна я той, сякаш я виждаше за пръв път.
— Хайде, тръгвай… — каза през сълзи момичето. — Сигурно са спрели да нощуват някъде и ако побързаш, ще ги настигнеш. Ще те чакам, Уил. Не се давай…
Тя се надигна и го целуна през сълзи.
— Побързай…
Уил я изгледа продължително, някак напрегнато, сякаш искаше да отнесе образа й със себе си, и хукна, без да се обръща.
Същия ден призори демоните нападнаха Арбърлън. Зловещи крясъци разцепиха утринната тишина и отекнаха надалеч. Планините заечаха и тъмни пълчища запъплиха към долината на река Песноструйка. Не след дълго реката гъмжеше от тъмни космати тела, които размахваха ръце и пипала, гърчеха се, плуваха, газеха и цамбурнаха, залитаха, повлечени от бързото течение, залавяха се за плаващи греди или просто за козината на по-едрите от тях, за да бъдат извлечени на сушата. Обхванала ги беше същинска лудост, в устрема си бяха готови да пометат всичко по пътя си и до един бяха сигурни в едно — този път врагът щеше да бъде унищожен.
Но елфите не изгубиха присъствие на духа. Тази битка щеше да бъде решаваща. Съдбата на техния древен народ беше заложена на карта. Загубеха ли битката за Арбърлън, губеха всичко. Но те изобщо не допускаха подобна възможност. Бяха готови да паднат пред стените на града до последния елф, но да не бъдат прогонени вдън горите, изтикани от пределите на собствената си страна.
От бойниците на Елфич, Андер Елеседил наблюдаваше прииждащата сган. До него бе застанал Аланон. И двамата мълчаха. Изведнъж Андер забеляза в небето над Каролан малка черна точица, която стремително приближаваше. Беше Дейн със своята птица Рок — Танцьорът. Тя кацна на откритата площадка над главите на Андер и друида. Дейн скочи от гърба на птицата и се приближи забързано към тях.
— Колко са? — още отдалеч попита Андер.
— Много… Чет нямат — поклати глава Дейн. — Цялата долина е почерняла. Дори гората не може да ги скрие.
Андер мрачно кимна. Така и очакваше. Аланон го беше предупредил.
— Значи, всички са тръгнали насам, така ли, Дейн? — попита като на себе си, вперил поглед надолу, където река Песноструйка още малко и щеше да прелее от коритото си.
— Искам Танцьорът да си почине малко и ще отида да хвърля още един поглед — обеща ветрогонът.
— Трябва да удържим… — замислено промълви Андер, сякаш изобщо не го беше чул.
А долу битката вече започваше. Хвърчаха стрели и дълги остри копия се забиваха в косматите тела Водата на Песноструйка сякаш вреше и кипеше До ушите на принца достигаха остри пронизващи крясъци. Но въпреки многобройните жертви, демоните продължаваха да настъпват към стените на Арбърлън.
Изведнъж откъм Каролан се разнесе гръмък възторжен вик, подет от стотици гърла. Някаква радостна вест се предаваше от уста на уста и всички се извръщаха с внезапно светнали погледи.
— Ивънтайн! Крал Ивънтайн е с нас!
За броени минути вестта обходи войската и бойците се почувстваха окрилени, изпълнени с вяра, готови да срещнат врага. С тях беше кралят, сразил навремето могъщия Владетел на Уорлок. С тях беше владетелят, превел кралството през всевъзможни изпитания. Надмогнал болката, той отново се беше изправил на крака. Щом старият им крал беше устоял на ударите на злото, защо те да не можеха?
Но Андер, видял отблизо лицето на баща си, разбра, че нещо не беше наред. Познаваше го твърде добре, за да може да бъде заблуден от гордата му изправена стойка на седлото. В ъгълчетата на устните му бе стаена горчивина, а погледът му бе мрачен, отсъстващ Бездънна печал се криеше на дъното на този поглед, въпреки че суровите изопнати черти изразяваха мрачна решителност.
Гръбнакът на краля бе изправен, а челото — високо вдигнато, но духът му сякаш бе сломен, пречупен. Бойците чуваха само окуражителните слова на Ивънтайн, но Андер единствен виждаше отвъд каменната му маска. Той долавяше дълбоката безнадеждност, обхванала баща му може би заради смъртта на Арион и Кейл Пинданон, може би заради разгрома при Халис, а може би заради всичко това накуп. Ивънтайн търпеливо бе понасял ударите на съдбата, но изведнъж му бе станало твърде много. На плещите му се бе стоварила огромна отговорност в самия край на жизнения му път. Отговорност не само за съдбата на елфите, но и на Четирите земи, на всичко живо. Огромна отговорност и нищожна, твърде нищожна надежда.
Андер се приближи до баща си, прегърна го и му подаде жезъла на Елкрис.
— Не, Андер — поклати глава Ивънтайн. — Нека остане у теб. Поверявам ти го.
