— А ти какво друго очакваш, южняко? — мрачно отвърна друидът.
Уил потръпна, усетил внезапен хлад, и наведе глава. От изток се долавяше глухият тътен на отминаващата буря.
— Е, Уил — прекъсна мислите му строгият глас на друида, — надявам се, че успях да отговоря на въпросите ти?
— Позволи ми да ти задам още един, последен въпрос Аланон… — преодоля неудобството си Уил.
— Казвай!
Уил замълча, обзет от внезапна нерешителност. Аланон му се струваше по-намръщен отвсякога.
— Всичко, което чух дотук, ме навежда на мисълта — започна младежът, като внимателно подбираше думите си, — че елфите и демоните съвсем няма да са равностойни противници… И че злите сили представляват сериозна заплаха дори за теб, друида. Та ако аз придружа онова момиче Амбърли в търсене на Свещения огън, демоните със сигурност ще бъдат по петите ни… да разбирам ли, че няма голяма вероятност да им се изплъзнем? Лицето на друида бе станало сурово, непроницаемо. — Зависи — замислено отговори той. — Искаше ми се да получа по-точен отговор — въздъхна Уил.
— Ще се опитам, доколкото съм в състояние, да ги отклоня от следите ви… А, засега те дори не подозират за вас, което ни дава известна преднина… — А ако все пак ни настигнат, тогава какво?
— Тогава… остават камъните на елфите. Разбери, Уил, тяхната магическа сила е много стара, от древността, и зависи от духовната сила на притежателя им. Както знаеш, камъните на елфите са три — по един за сърцето, разума и волята. Трите трябва да бъдат в единство, за да се задействат — тогава силата им може да бъде много голяма…
Той изгледа втренчено младежа, сякаш искаше да проникне до дъното на душата му, и продължи:
— Разбра ли сега защо не мога да ти отговоря по-точно? Съдбата ти е в твоите ръце, силата ти е скрита в теб самия… Не мога да преценя предварително дали ще се справиш, но ако поне малко приличаш на дядо си…
— Надявам се — тихо каза Уил. По лицето на друида пробяга усмивка.
— Много обичах дядо ти. Рядко се среща човек като него. Шансовете му изглеждаха по-малки от твоите, когато тръгна да спасява Меча на Шанара. Владетелят от Уорлок знаеше още от самото начало за намеренията му и бе пуснал по петите му ордата си… Дядо ти не вярваше, че ще успее, но все пак успя. Той се наведе към Уил и сложи ръка на рамото му. Очите му проблясваха в мрака.
— И ти ще успееш, момчето ми. Вярвам в теб. Крайно време е и ти да започнеш да вярваш в себе си!
Той рязко се изправи.
— Е, хубавичко си поприказвахме, но не смяташ ли да поспиш поне малко? Утре ни чака дълъг път. Хайде, лягай вече. Аз оставам на пост.
— Не е ли по-добре аз…
— Не! — повиши глас друидът. — Ти си лягай! Той се загърна в плаща и потъна в сянката на дърветата.
Уил поклати глава и полегна край огъня. Не вярваше да заспи скоро — имаше да обмисли толкова много неща… затвори очи и… след миг вече спеше.
Призори отново поеха на път. По листата още проблясваше роса, но небето бе вече ясно и слънцето най-после се показа. Мълчаливо яздеха на юг, покрай хребетите на Долен Анар. Дивата пустош на долината Раб постепенно се преобрази в зелени ливади и градини с плодни дръвчета. Лекият утринен ветрец приятно разхлаждаше лицата им.
Късно следобед стигнаха Сребърната река и се натъкнаха на отряд джуджета, заети с изграждането на дървен мост близо до гората. Аланон остави Уил скрит в сянката на дърветата заедно с конете и багажа и отиде да поговори с джуджетата. След малко се върна и с две-три думи обясни на Уил, че ги е предупредил за опасността и ги е посъветвал час по-скоро да изпратят помощ на елфите. Едно от джуджетата познало друида и обещало да направят каквото могат…
Продължиха да яздят покрай реката мълчаливо. Аланон изглеждаше потънал в мисли. След известно време стигнаха място, където плитчините позволяваха да се премине. Прекосиха реката и продължиха на юг вече без да бързат. Денят беше към края си, сенките се удължаваха, а небето на запад аленееше. В подножието на едно гористо възвишение слязоха от конете, оставиха ги да почиват, а самите те се изкачиха на скалите, за да хвърлят поглед наоколо.
От другата страна на хълма се простираше долина с формата на копито. В западната й част горите отстъпваха място на обработваема земя с житни ниви и зеленчукови градини. Точно там беше селото — редици от къщи досами гората. Полето се напояваше от пълноводен горски поток, който се разклоняваше на десетки улейчета и вадички. Все още се забелязваха хора, наведени над браздите, и други, които сновяха из селото забързани. Още по на юг плодородната земя свършваше и докъдето поглед стига, се простираше пустош, осеяна с голи скали.
— Хейвънстед — посочи към селото Аланон. — Пристигнахме.
— А сега — какво?
— Сега ще почакаме да се стъмни. — И друидът седна на земята, като се намести по-удобно. — Колкото по-малко се набиваме в очи, толкова по-добре. Сторите умеят да мълчат, но тези тук са по-бъбриви… Не смятам да рискуваме лекомислено едничкото си предимство. Затова ще влезем в селото чак когато падне мрак и ще гледаме да не се бавим.
