— В момента за мен е от значение само това, че веднъж Елкрис те е избрала — меко отбеляза друидът. — Тя и само тя може да реши дали все още можеш да й служиш. Тя ще прецени дали да ти повери семето си, което трябва да се занесе при Свещения огън, за да бъде спасена Забраната. Така че всичко зависи от нея и от никой друг.
— Никога няма да се върна там — тихо, но твърдо повтори Амбърли. — Налага се… — Не е вярно. Защо да се налага? Сега тук е моят дом и това е моят народ. Направих избора си, обичам ги, привързана съм към тях… Кой друг би могъл да реши вместо мен?
— Никой друг освен теб не може да реши къде и с кого ще живееш, момичето ми, но дългът е нещо съвсем друго… Понякога това, което човек е длъжен да направи, се разминава с онова, което му се иска… Но истината е, че не можеш да избягаш от съдбата. Където и да си, ти си оставаш една от елфите, принцесо, и последната от Избраниците. Не можеш просто да свлечеш миналото от гърба си като втора кожа. Не можеш да промениш същността си…
— Не е вярно — отвърна Амбърли. — Вие изобщо не разбирате…
— Дори не подозираш колко добре те разбирам — замислено я погледна друидът.
— Ако беше така, нямаше да настоявате да се върна. Нищо не би могло да ме накара да го направя… В очите на всички — дори и на дядо и на майка ми — аз съм изменник, беглец. Няма прошка за онова, което сторих, като отхвърлих честта да служа на Елкрис. Всички се отвърнаха от мен, друиде — дори да исках, нищо не бих могла да променя. Елфите са горд народ — те по-скоро биха предпочели да загинат, отколкото да разчитат на мен за своето спасение. Не ви ли е известно всичко това?
— Малка глупачка! Не ти прилича да говориш така и най-важното, сама не си вярваш! Не те мислех за такава страхливка…
— Какво изобщо знаете за мен?! — разгневи се на свой ред Амбърли. — Нахълтвате в живота ми и започвате да ме учите какво да правя! Тук се чувствам на мястото си, хората държат на мен, както виждате — поверили са ми децата си… Да не мислите, че това е шега работа? Аз трябва да им предам своите знания, да ги науча да обичат живота и да му се радват, да се грижат за останалите обитатели на този свят, да откриват връзката между нещата… Уча ги да разбират, да съпреживяват… Уча ги, че не можеш да получиш нещо, без да дадеш; че не можеш само да използваш природата, без да се чувстваш отговорен за нея… Започвам от най-дребните неща — заедно садихме тази градина, поливахме я, наблюдавахме я как расте… Може би за вас всичко това е маловажно, но ние, аз и децата, откриваме дълбок смисъл в него… Научих ги да правят всичко с обич… Аз съм съвсем обикновен човек и можех да им дам само обичта си… А какво дават Избраниците, така и не можах да разбера. Никога не почувствах принадлежността си към Избраниците така, както сега чувствам, че принадлежа към това място. Тук намерих себе си, тук е всичко, което съм търсила…
— Не се съмнявам в това — гласът на друида прозвуча така ласкаво, че гневът й изведнъж се стопи. — Но според мен това не е причина да обърнеш гръб на елфите. Нали не ти е все едно какво ще стане с тях? Те наистина са горд народ и ще се защитават докрай, но без теб са обречени, разбери го! Знаеш колко уязвими са без своята магия…
— Тези деца също се нуждаят от мен — прекъсна го момичето.
— Дори съдбата на елфите да ти е безразлична — избухна Аланон, — да не мислиш, че силите на злото ще спрат дотук? Какво ще стане тогава с твоето райско кътче, Амбърли, с децата, които обичаш?
Момичето трепна като ужилено. По лицето й се стичаха сълзи и тя стисна очи.
— Защо изобщо бях избрана? — като на себе си прошепна тя. — Така и не разбрах защо ме посочи… Не съм се стремила към тая чест както толкова други… Каква ирония на съдбата. Повече от петстотин години не е посочвала жена и изведнъж… Моят избор беше грешка, друиде — ужасна, чудовищна грешка, която съсипа живота ми…
— Няма никаква грешка — въздъхна Аланон и сложи ръка на рамото й. — Боиш ли се?
Тя кимна, без да вдигне глава, без да го погледне, без дори да отваря очи.
— Кой не се страхува? — поклати глава друидът. — Но не се оставяй на страха, момичето ми, опитай се да го преодолееш… Като начало се опитай да го назовеш. Амбърли мълчеше. Уил затаи дъх. — От какво се боиш? — повтори Аланон.
— От Елкрис — прошепна момичето.
— От Елкрис?! — вдигна вежди друидът.
Амбърли изведнъж се изправи. Сълзите й бяха пресъхнали.
— Ами ако се съглася да се върна в Арбърлън, да се изправя пред своите, да се изправя пред Елкрис… но самата тя откаже да ми повери семето си?
— Тогава си свободна — глухо отвърна Аланон. — И никой няма да те безпокои повече. — Ще помисля…
— Не ни остава още много време. Трябва да решиш още сега. Демоните вече те търсят…
— Ще помисля — повтори тя още веднъж и изведнъж се обърна към Уил. — А ти какво общо имаш с всичко това, Лечителю? — И без да дочака отговора му, тъжно се усмихна: — Няма значение. Нещо ми говори, че и ти си като мен…
— Ще трябва да нощувате на открито — обърна се тя отново към Аланон. — Няма къде да ви сложа да спите. Утре ще поговорим.
