Около час стояха мълчаливо, докато накрая мракът ги обгърна. Най-после друидът се надигна Върнаха се при конете и тихо ги възседнаха. Заобиколиха възвишението и минаха през най-гъстата част на гората, за да се доберат до селото. Аланон яздеше уверено, без да се озърта — явно знаеше къде отива.
Само луната озаряваше пътя им, а нощните птици тихо се кискаха в клоните на заспалите дървета. Горският въздух ухаеше така сладко и упоително, че на Уил му се приспа.
След малко между дърветата заблещукаха жълти светлинки и до двамата ездачи достигна приглушеният ромон на човешки гласове. Аланон скочи от коня и направи знак на Уил да спре. Продължиха пеша, като водеха зад себе си конете. Скоро излязоха от гората и пред тях се изправи ниска каменна стена, опасана с жив плет от вечно зелени храсти.
Вързаха конете си на оградата, Аланон сложи пръст на устните си и тихичко се промъкнаха през дървената порта.
Пред очите им се разкри такова пищно цветно великолепие, че Уил изведнъж се разсъни. Очите му жадно поглъщаха цялата тази красота и не можеха да й се насладят. Една алея ги отведе до ниска къщичка с дървена веранда, потънала в зеленина.
Уил имаше чувството, че сънува — не беше виждал на едно място такова разнообразие от багри освен може би… в детските книжки с приказки.
Погледна Аланон въпросително. На устните на друида играеше усмивка. Завесите на прозорците бяха спуснати и отвътре долиташе тиха, детска, както се стори на Уил, глъчка. Смаян, младежът едва не настъпи заспалата на верандата котка. Стреснатото животно изфуча сърдито и Уил съвсем се стъписа. Още една котка, цялата черна, изви гръб и се шмугна в храстите. Друидът почука на вратата.
— Кой е? — попита звънлив глас и нечия ръка дръпна крайчеца на завесите. Друидът долепи лице до стъклото и отвърна: — Аз съм, Аланон.
Смехът в стаята секна и се чуха забързани стъпки. След миг вратата се отвори. На прага стоеше дребничко момиче, почти дете, с невинно и в същото време не по детски сериозно изражение. Косата й я обгръщаше чак до кръста, а изпод буйните кестеняви кичури изскачаха две искрящи зелени очи, които се спряха за миг на Уил и отново се впериха в Аланон.
— Аланон е напуснал Четирите земи преди повече от петдесет години — тихо каза момичето. — Кой сте вие всъщност?
— Самият Аланон — усмихна се друидът. — Кой друг би те открил чак тук, Амбърли? Кой друг би могъл да знае, че си една от Избраниците?
Момичето го зяпна безмълвно. След малко се овладя с видимо усилие и успя да прошепне: — Трябва да сложа децата да си легнат. Ще ме почакате ли? Отвътре наистина се чуваше детско боричкане, смях и трополене. Амбърли влезе забързано и след малко чуха ласкавия й като ромон на поточе глас да успокоява децата. На верандата имаше ниска дървена пейка и Аланон се разположи на нея. Уил остана прав, заслушан в тихите звуци, които долитаха от вътрешността на къщата, като си мислеше: Господи, ами че тя самата е още дете!
Амбърли не се забави много. Тя излезе при тях на верандата и безшумно затвори вратата зад гърба си. Погледна към Уил, а той й се усмихна смутено.
— Този младеж е Уил Омсфорд, ученик на Лечителите от Сторлок — долетя в мрака гласът на Аланон.
— Здравей… — нерешително започна Уил, но Амбърли вече не гледаше към него.
— Защо дойдохте, друиде, ако изобщо сте този, за когото се представяте? — в ясния глас на момичето звъннаха метални нотки. — Дядо ми ли ви изпрати?
— Защо първо не поседнем някъде в градината? — кротко предложи друидът. Момичето сви рамене и кимна някак неохотно. Тримата седнаха в една от прохладните сенчести алеи. Уил съзнаваше, че му предстои да бъде по-скоро слушател, отколкото участник в разговора.
— Сега ще отговорите ли на въпроса ми? — Гласът на момичето не звучеше особено дружелюбно. Аланон се загърна в плаща си и бавно рече:
— Никой не ме е изпращал. Сам дойдох. Молбата ми е да се върнеш с мен в Арбърлън… Ще бъда кратък, Амбърли. Елкрис умира, Забраната рухва, силите на мрака започват да се измъкват на свобода и злото заплашва да залее Западните покрайнини… Единствената надежда си ти — последната от Избраниците.
— Последната… — прехапа устни тя.
— Да, Амбърли. Останалите са избити. Демоните искат да се доберат и до теб… Амбърли пребледня като стена.
— Какво е това, друиде? Някаква лоша шега ли? — Тя сподави риданието си, изтри бликналите от очите сълзи и прошепна: — Наистина ли всички са мъртви?
Друидът отговори с въпрос на въпроса й:
— Ще дойдеш ли с мен, Амбърли?
— За нищо на света! — рязко отвърна тя. — Аз вече не съм Избраница и ти би трябвало да го знаеш.
— Знам само, че не би искала да си… — каза внимателно Аланон. Изумрудените очи пробляснаха разярено.
— Освен това, както забелязваш, вече не служа на Елкрис. Няма смисъл да говорим за отминал период от живота ми.
