Циганите възбудено зашушукаха. Около южняка и момичето се събра цяла тълпа. Жените любопитно надзъртаха иззад раменете на мъжете, а хлапетата — иззад пъстрите поли на жените.
— Лечител? Нима? — Мъжът свали шапката си, ниско се поклони и най-после подаде ръка за поздрав. — Аз съм Цефело, вождът на този род.
Уил стисна подадената му ръка, а Цефело за пръв път от началото на разговора се усмихна.
— Това място е доста негостоприемно — имате късмет, че замръкнахте при нас. Чувствайте се като у дома си. Сигурен съм, че имате нужда от една хубава баня и нещо за хапване.
Той им направи знак да го последват и ги отведе по-близо до огъня. Край всяка от каруците бяха извадени пъстри дървени пейчици, черджета и възглавници… На дълга дървена маса беше нареден цял арсенал от мечове, шпаги и ножове. Две хлапета грижливо лъскаха металните остриета. Цефело се обърна към Уил и попита:
— С какво ще започнете — с банята или с вечерята?
— По-добре с банята — отвърна Уил дори без да погледне Амбърли. — А ако остане вода и за сестра ми…
— Ще остане — кимна Цефело, обърна се и извика: — Еретрия!
Зад гърба им прошумоля коприна и след миг Уил се озова лице в лице с най-ослепително красивото момиче, което някога бе виждал. Тя беше дребничка, с нежни черти като тези на Амбърли, но без нейния израз на детинска наивност. Буйните черни коси стигаха почти до петите й, а изпод тежките къдри надничаха, тъмни като нощта, изгарящи огнени очи, С високите кожени ботуши и ризата от алена коприна момичето приличаше на малка разбойничка. У нея имаше нещо дяволито и в същото време женствено, нещо, което стряскаше и вълнуваше едновременно. Уил не можеше да откъсне очи от това момиче.
— Дъщеря ми — небрежно поясни Цефело и се обърна към момичето. — Придружи я да се изкъпе!
— Защо да не придружа него? — с престорена невинност попита момичето.
— Хайде, тръгвай — строго я изгледа Цефело.
— Хайде, малката — на свой ред нареди Еретрия, без обаче да сваля очи от Уил. Амбърли сви рамене и я последва.
Цефело заведе Уил в другия край на лагера, където зад параван от накачени завивки го чакаше ведро, пълно с топла вода. Уил се съблече под зоркия поглед на Цефело и остави дрехите си на тревата, като внимаваше кесията с камъните на елфите да не изпадне от джоба му.
Докато се поливаше с канчето, Цефело продължи да го наблюдава, като разсъждаваше гласно:
— Цял късмет е, че попаднахме на истински Лечител. Обикновено сме принудени да се оправяме сами.
— Ученик съм на Сторите — поясни Уил. — На разположение съм на всеки, който се нуждае от помощта ми.
— Сторите ли? — озадачено го изгледа Цефело. — Ами че те са гноми!
— С изключение на мен.
— Ти май си изключение в много отношения — отбеляза Цефело. — Ако останеш с нас, Лечителю, ще ти осигуря подслон и храна, а ти в замяна ще се погрижиш за нашите болни.
— Готов съм да помогна с каквото мога — отвърна Уил.
— Чудесно. Значи се разбрахме. Ще ти донеса чисти дрехи.
Уил се възползва от моментното му отсъствие, за да измъкне камъните на елфите от джоба на туниката си и да ги премести в единия от ботушите. След малко, пременен с пъстра риза и копринени шалвари, Уил връчи дрехите си на старицата, която им беше донесла вода. Беше му ясно, че преди да му бъдат върнати, те ще бъдат старателно претърсени.
Двамата с Цефело се върнаха край лагерния огън, където ги очакваше Амбърли. Тя изглеждаше не по-малко живописно от самия Уил. Получиха по чиния топла супа и чаша вино, а докато вечеряха, циганите ги наблюдаваха с любопитство, сякаш бяха редки птици. Цефело седеше срещу тях, кръстосал крака на възглавничка с позлатени ресни. Лицето му беше замислено, но съвършено неразгадаемо. Еретрия сякаш беше потънала вдън земя. Когато двамата привършиха с вечерята си, Цефело ги заведе при болните. Уил прегледа всички, един по един, като отдели на всеки нужното внимание. Амбърли му помагаше през цялото време с каквото беше по силите й. Работиха повече от час, без да вдигнат глава. Когато свършиха, Цефело се приближи към тях с най-сърдечната усмивка, на която беше способен.
— Добре се справи, Лечителю. Наш ред е да ти се отплатим. Хайде, ела с мен, да видим какво можем да направим за теб…
Той прегърна Уил през рамо и двамата се отдалечиха, като оставиха Амбърли да разчисти.
— Значи снощи загубихте коня — размишляваше Цефело. — Можеш ли да ми го опишеш?
— Едър черен жребец — без сянка от смущение отвърна Уил, който добре познаваше правилата на играта.
— Така ли? — възбудено прозвуча гласът на Цефело. — В такъв случай може би имаш късмет, Лечителю. Тази сутрин моите хора намериха точно такъв кон. Обикаляше около лагера ни — изглежда се беше заблудил… Дали пък не е твоят?
— Възможно е — кимна Уил.
— Хубаво животно — отбеляза Цефело. — Взехме го с нас — откъде да знаем на кого е? Сега ще го погледнем…
Конете на циганите бяха вързани недалеч от лагера им. Пазеха ги двама мъже, въоръжени с лъкове и стрели. Цефело ги отпрати с рязък жест и отведе Уил в самия край на редицата с коне. Там беше вързан Артак.
— Точно този е — посочи го Уил.
