— Знам — кимна момичето. — Виждала съм ги и друг път, въпреки, че елфите не общуват много-много с тях.
— Не са единствените — отбеляза Уил и се наведе отново над рибата. — Циганите могат да ти свалят и ризата от гърба, без да усетиш. Или да те придумат сам да им я дадеш. Как го — правят, само те си знаят. Имат си свои собствени норми на поведение и не желаят да се съобразяват с останалите…
Амбърли леко докосна ръкава му и посочи към циганския стан, където се бе появил някакъв строен висок мъж с много горда осанка. Той беше облечен целия в черно, само на гърба му се виждаше едно яркозелено наметало. Придружаваха го две по-възрастни жени с пъстри широки поли и ведра в ръцете. Жените се наведоха да налеят вода, а мъжът свали широкополата си шапка и я размаха за поздрав към Уил и Амбърли, които гледаха към него. Мургавото му брадясало лице се озари от широка усмивка. Уил също му махна за поздрав, но подхвърли усмихнато: — Добре че са от другата страна на реката…
Вечерята от прясна риба, плодове и изворна вода им се стори великолепна Останаха, седнали край огъня, потънали в собствените си мисли. Отсреща в циганския стан също лумнаха огньове. По едно време Уил погледна Амбърли и попита:
— Откъде знаеш толкова много неща за растенията? Градината ти в Хейвънстед ми направи поразително впечатление, а сега, по пътя, не спрях да се удивя вам на всичко, което изнамираше…
Тя го погледна изненадано:
— В жилите ти тече кръв на елф, а май не знаеш много за елфите…
— Всъщност тази кръв не е чак толкова много… — въздъхна Уил. — Тя е само по бащина линия, а баща ми почина, когато бях съвсем малък. Никога не съм живял сред елфи, дори не знам дали кракът на дядо ми е стъпвал в Западните покрайнини… Поне не ми е говорил за това, а той ми е разказвал много за живота си. Тъй че досега не съм се замислял какво означава да бъдеш елф — и то не същински, дори не и наполовина…
— А е трябвало — тихо каза Амбърли и погледът й срещна неговия. — Не можем да разберем настоящето, без да знаем миналото…
Това не прозвуча като укор, а по-скоро като самообвинение. Уил изведнъж пожела това странно момиче да разбере, че може да му се довери и да престане да се крие в черупката си.
— Може би с твоя помощ ще успея — подхвърли той. — Все още не е късно…
Тя го погледна изпитателно, сякаш искаше да разбере дали не се шегува. Стори му се, че зърна в очите й недоверие.
— Е, добре, струва си да опитаме… — най-после въздъхна Амбърли. — Ще започна с това, че първата и основна грижа на елфите е да опазят земята и всичко, което тя ражда. Това за тях е морална отговорност, въпрос на чест… както искаш, така го разбери. Откак свят светува, елфите са се грижили за горите, животните и цветята, но същевременно са живеели доста уединено. Сега е по-различно, но схващането им, че нищо не идва даром, че не можеш да вземеш, без да дадеш, не се е променило. От малки елфите живеят в близост до земята и се научават да я обичат, да лекуват раните й, причинени от хорската небрежност и безразсъдство.
— Това ли се опитваше да нравиш в Хейвънстед?
— В известен смисъл — кимна тя. — Винаги съм искала да го правя, но като Избраница от мен не се очакваше това… Затова не се чувствах на мястото си и това усещане все повече се засилваше, докато един ден… просто си тръгнах. Можех да се грижа за земята и далеч от дома си, извън Западните покрайнини… В края на краищата мястото ти е там, където се чувстваш полезен. Усилията на елфите винаги са били ограничени само в тяхното царство и според мен сами по себе си не са достатъчни, за да оцелее земята. Елфите би трябвало да се замислят над това и да общуват повече с останалите раси, за да ги накарат да осъзнаят, че отговорността е обща…
— Затова ли остана в Хейвънстед?
— Затова… и заради децата. В тази възраст някои неща се научават най-лесно, превръщат се във вътрешна необходимост. С мен самата стана точно така. А по-късно никога не съм се затруднявала да приложа наученото на практика — може би точно затова бях посочена за една от Избраниците. Изискванията на Елкрис са високи и малцина отговарят на тях. Тя има способността да…
Амбърли изведнъж се сепна, махна с ръка и думите й увиснаха във въздуха. После каза само:
— Както и да е. Важното е, че жителите на Хейвънстед бяха мили с мен и децата ме обичаха. Там се чувствах у дома си и ако някой ми беше казал, че ще тръгна така…
Тя наведе глава, загледана в алените отблясъци на огъня. Уил мушна в пламъците две-три съчки и я изчака да продължи. След малко Амбърли вдигна глава и го погледна в очите:
— Е, сега вече знаеш какви са схващанията на елфите… Така че, помисли върху това, което чу — може някой ден да ти свърши работа… Нали все пак си потомък на елфите и това е част от твоето наследство…
