— Ще помисля — обеща южнякът. — Мисля дори, че донякъде ги разбирам. Въпреки че не съм потомък на елфите, все пак съм ученик на Лечителите от Стор, които милеят за човешкия живот не по-малко, отколкото елфите — за земята. Един Лечител също прави всичко, което е по силите му, за да облекчи страданието и да възстанови хармонията в света, който го заобикаля. Дори е длъжен да положи подобна клетва. Момичето го изгледа озадачено:
— В такъв случай наистина е странно как Аланон е успял да те убеди… Ти си положил клетва, че ще съхраняваш живота. А нашият път, както стана ясно, ще бъде осеян с премеждия. Какво ще правиш, ако се наложи да причиниш болка или дори да отнемеш нечий живот, за да ме защитиш?
Уил прехапа устни и се втренчи в нея, без да отговори. Досега не се беше замислял за това.
— Нямам представа — призна най-после.
Двамата се спогледаха и настъпи неловко мълчание. Изведнъж Амбърли се изправи рязко, отиде да седне до южняка и взе ръката му в своята. Отправи му нежен, съчувствен поглед и тихо каза:
— Извинявай. Нямах право да ти задавам този въпрос. Знам, че си тръгнал само защото си вярвал, че трябва да ми помогнеш. Глупаво беше да питам дали си готов да го сториш…
— Въпросът изобщо не беше глупав — бавно каза Уил. — Само че аз не мога да ти отговоря.
— И не е нужно — увери го тя. — Самата аз би трябвало да знам, че някои решения се взимат на момента. Човек не знае какво ще го накара да постъпи по един или друг начин… Още веднъж се извинявам за въпроса. Все едно ти да ме беше питал какво ще правя, ако Елкрис потвърди, че все още съм една от нейните Избраници.
— Точно това се канех да те питам — засмя се Уил. Тя се изправи рязко.
— Недей. Отговорът няма да ти хареса. Дори не подозираш колко ми е трудно да взема това решение. Много по-трудно, отколкото на теб… И имам своите основания за това, повярвай ми.
Тя разстла наметалото си на земята, сви се на кълбо като малко дете и затвори очи. След малко вече спеше. Но Уил Омсфорд, загледан в огъня, дълго не можа да заспи. Вярваше на Амбърли — не можеше да не й вярва. И се боеше за нея.
На сутринта Артак беше изчезнал. Първо решиха, че през нощта се е отдалечил малко повече и обиколиха горичката, но от коня нямаше и следа. Тогава в мислите на Уил се промъкна неприятно подозрение. Той още веднъж огледа полянката, където бяха оставили Артак, като от време на време коленичеше да помирише земята или да я опипа по-внимателно. Амбърли го наблюдаваше озадачена Вперил очи в земята, Уил прекоси полянката в южна посока и навлезе в ливадите. После зави към реката. Амбърли го следваше безмълвно. Уил стигна до някакви плитчини стотина ярда по-надолу от техния бивак.
— Циганите… — процеди той. — През нощта са дошли и са го отмъкнали.
— Сигурен ли си? — ахна Амбърли.
— И още как. Нали видях следите. Пък и… само те са способни на това. Отвели са го без дори да изцвили. Я виж!
И той посочи към отсрещния бряг, който беше вече пуст. Пъстрите каруци с чергилата бяха изчезнали. — Ами сега? — прехапа устни Амбърли. Уил беше толкова бесен, че едва успя да отговори.
— Сега си събираме нещата и тръгваме. Ще минем реката и ще огледаме стана им.
Събраха си нещата набързо и се върнаха при реката. Прекосиха плитчината без усилие и след малко Уил вече разглеждаше утъпканата земя на изоставения бивак.
— Вуйчо Флик ме научи да разчитам някои следи, като ходехме на лов в Сенчест дол — обясни той на Амбърли, видимо развълнуван. — Като малък много обичах да ходя с него на риба или да залагаме капани из гората. Винаги съм знаел, че някой ден всичко, което научих тогава, ще ми потрябва.
— Кажи, какво откри? — нетърпеливо попита Амбърли.
— Тръгнали са на запад, може би още преди да съмне.
— Само това ли? А дали Артак е с тях?
— Това е повече от ясно, при плитчините видях следи от кон, който е нагазил от едната страна на реката и е излязъл от другата. Водели са го няколко мъже. Кои според теб могат да бъдат те, освен катунарите? Само че ние ще си го вземем обратна — По какъв начин?
— Като ги последваме, разбира се!
— Ние двамата? — поклати със съмнение глава Амбърли. — И то — пеша?
— До вечерта ще ги настигнем. Каруците не се движат много бързо. — Ако изобщо ги открием…
— Това е сигурно. Мога да проследя сърна в гора, където не е валяло от седмици. А какво остава за цял керван каруци в открито поле…
— Не знам… Не ми харесва тази работа… Дори да ги настигнем, как ще ги убедим да ни върнат Артак?
— Ще мислим за това по-късно — отсече Уил.
— Сега му е времето — настоя момичето. — Как си го представяш — ние двамата, с голи ръце, да се изправим пред цяла дружина въоръжени мъже? Изглежда ми невероятно да успеем и според мен не си заслужава да рискуваме.
