Седнала до него на тревата, Еретрия кръстоса крака и се залюля напред-назад като малко момиченце, което се забавлява от сърце.
— Знам, че премълчаваш много неща за себе си, Уил Омсфорд. Не си тръгнал току-така да биеш път през полята на Калахорн със сестричката си… Елфите са ти поверили това момиче и ти си нещо като нейна охрана. — Тъмната мургава ръка се вдигна предупредително. — Не се опитвай да отричаш, Лечителю, и не си хаби лъжите на вятъра — не забравяй, че си имаш работа с дъщерята на най-изкусния лъжец…
Тя се усмихна и леко докосна ръката му:
— Наистина ми харесваш, Уил, не те лъжа. И ще направя всичко възможно да си върнеш коня. Знам колко е важно това за теб. Сам няма да се справиш, но аз ще ти помогна.
— Но защо, защо си търсиш белята? — попита Уил като на себе си.
— Защото ще искам от теб нещо в замяна и то е… да ме вземеш с вас!
— Какво?
— Да дойда с вас — упорито повтори тя.
— Изключено.
— Тогава забрави за коня.
— Нищо не разбирам — объркано поклати глава Уил. Нали сама току-що ми каза, че положението ти не само не е за оплакване, но дори е доста привилегировано.
— Беше — рязко го прекъсна тя. — Сега Цефело е решил, че е дошло време да ме омъжи и ми търси подходящ съпруг. Което ще рече, че повторно ще бъда продадена и този път нещата ще стоят по-различно…
— Защо просто не избягаш? Ти си смело момиче и ще се справиш.
— Виждаш ли? Няма да ви бъда в тежест, дори напротив. Няма да съжалявате, че сте ме взели! Ще ви помогна да се измъкнете от преследвачите, които Цефело всякак ще прати след вас, и не само от тях! Тя помълча и добави:
— А колкото до това, да избягам сама, не си мисли, че не ми е минавало през ум. Ако опре ножът до кокал, така и ще стане. Но я ми кажи, къде ще отида? Аз съм циганка, южняко, кой ще ме приеме с отворени обятия? Хората не ни обичат много и се пазят от нас. Навсякъде ще се чувствам чужда. А ти си нещо друго, Лечителю — където и да отидеш, ще бъдеш ценен, уважаван. Само ме остави да ти помагам, друго не искам… Няма да ям хляба ти даром.
— Еретрия — меко я прекъсна южнякът. — И дума не може да става за това, забрави го. Не мога да поема отговорност за друг освен за Амбърли.
Лицето й потъмня.
— Рече и отсече, Не бързай толкова, Лечителю.
— Не мога да те взема — отвърна Уил, докато отчаяно се питаше каква част от истината би могъл да й разкрие. — Просто не бива. Нямам право да излагам живота ти на опасност. Цефело няма да бъде единственият ни преследвач, а останалите са много по-страшни от него, повярвай ми.
— Амбърли не е ли в опасност? — настоя момичето.
— Амбърли няма друг избор.
— Глупости. Щом тя може да пътува с теб, защо аз да не мога?
— Защото не можеш — отсече Уил.
Тя скочи на крака и отметна косите от пламналото си лице.
— Жалко, Лечителю. Ще разбереш, че си сбъркал…
Обърна му гръб и си тръгна, но преди да се скрие между дърветата, му отправи дълъг, замислен поглед, а на устните й огря онази чудна усмивка.
— Рано или късно ще стане каквото е писано, Уил Омсфорд! — звънна гласът й.
И тя изчезна. Загледан след нея, Уил още дълго не помръдна от мястото си.
Малко след вечеря чуха за пръв път дълбоката, смразява ща дъха кашлица. Странният хриплив звук се повтори няколко пъти. Идваше откъм южния край на езерото. Циганите настръхнаха и стреснати се заозъртаха. Миг по-късно кашлицата отново раздра нощната тишина, сякаш мощен рев излезе от гърдите на грамадно смъртно ранено животно. Циганите наизскачаха и грабнаха оръжията си. Но звукът замря и дълго време не се повтори. Най-после Цефело нареди на мъжете да се върнат при огъня. Той пресуши на един дъх чашата си и се пошегува, че дяволът няма да посмее да ги закачи, ако му е мил животът. Останалите обаче не бяха толкова убедени в това, защото продължиха да се ослушват тревожно.
Половин час по-късно звукът отново процепи мрака, този път някъде съвсем наблизо. Мъжете се пръснаха във всички посоки и този път Уил тръгна с тях. Амбърли мълчаливо го последва. Не видяха нищо необичайно наоколо и след малко се върнаха по местата си със застинали удължени лица. Дори Цефело бе изгубил желание да се шегува. Докараха конете по-наблизо, за да ги държат под око. Поставиха постове на няколко места из гората. Жените и децата се скупчиха около огъня. Разговорите и смеховете секнаха.
Уил отведе Амбърли малко по-настрани и я предупреди полугласно:
— Не се отделяй от мен, каквото и да се случи.
— Добре — обеща тя. Лицето й беше пребледняло. — Мислиш ли, че…
Тя не довърши, защото в този миг прокънтя гласът на Цефело.
— Музика! Свирачи, при мен! — викаше той. — Дайте нещо по-весело! Южнякът и момичето се върнаха при останалите, които се опитваха да заглушат страха си, като пригласяха на певците и пляскаха в такт.
— Ако тази нощ лагерът бъде нападнат, ще се опитаме да си вземем Артак и да изчезнем оттук — прошепна Уил. — Готова ли си?
