Амбърли кимна. Беше доста уплашена, но погледът й изразяваше решимост. Този път кашлицата изригна почти над главите им, злокобна и страховита. Циганите се пръснаха като подплашени птици, жените и децата запищяха. Нечия огромна сянка се раздвижи в мрака.
— Дяволът — прошепна Уил и в следващия миг ужасното същество запрати две от каруците като кибритени кутийки настрани и пристъпи в кръга от светлина. — Наистина беше демон, подобен на онези в Хейвънстед, но грамаден в сравнение с тях. Стоеше, изправен на два крака, издигнал косматите си лапи, а тялото му сякаш бе покрито с метални плочки. Цялото му лице представляваше озъбена зейнала паст, от която се разнасяше гърмящият, подобен на кашлица звук. Чудовището се движеше бавно, но мачкаше всичко пред себе си като валяк. Земята се тресеше под стъпките му. В лапите му се полюшваше безжизненото тяло на единия от мъжете, които бяха оставили на пост. След малко го захвърли като парцалена кукла и продължи напред със заплашително ръмжене. Цефело и неколцина мъже се нахвърлиха срещу него с пики и мечове, но демонът ги разпръсна с един замах, като се отърва само с няколко драскотини. Цефело се изправи със светкавичен отскок и отново се намери на пътя му, като този път успя да забие меча си направо в зейналата паст. От гърлото на чудовището излезе дрезгав кикот и огромните челюсти се сключиха за миг, колкото да строшат металното острие, а косматите лапи се протегнаха към Цефело. Вождът успя да отскочи, но един от другарите му беше премазан от огромното туловище.
Уил повлече Амбърли към най-отдалечения край на лагера, където бяха вързани конете, но в този миг видя, че Цефело отхвръкна от удара на чудовището и остана проснат на тревата Циганите наскачаха в защита на водача си, а демонът сграбчи най-близката каруца, вдигна я над главата си, сякаш беше лека като перце, и със страшна сила я запрати към тях. Циганите се пръснаха ужасени, но миг по-късно подновиха отчаяната си атака.
Сега Амбърли дърпаше ръката на Уил, но той се беше заковал на мястото си и трескаво размишляваше. Не можеше да повярва, че такова тежко, тромаво чудовище ги е преследвало чак от Хейвънстед. Не, то по-скоро се беше измъкнало иззад стената на Забраната и случайно се беше натъкнало на тях. Но тази случайност щеше да се окаже фатална за циганите, които не биха могли да се справят с подобен противник. Демонът нямаше да се спре пред нищо и щеше да ги смачка като мравки.
А те нямаше да отстъпят, не можеха да побягнат и да оставят каруците, които бяха техните домове и всичко, което имаха. Щяха да се бият не на живот, а на смърт. Защото демонът беше същество от друга епоха и силата им не можеше да се мери с неговата. Може би единствено Уил бе в състояние да го спре. Но тъкмо сега, в суматохата беше моментът да се измъкне, незабелязан от никого. Струваше ли си да си търси белята? Свързваше ли го нещо с тези хора? Дължеше ли им нещо? Тъкмо напротив. Те бяха откраднали коня му и се бяха опитали да го измамят. Освен това ако останеше, рискуваше да изложи на опасност и живота на Амбърли. А беше поел отговорност за нея. Но пък ако сега си тръгнеше, циганите бяха обречени — заслужаваха ли жените и децата такава грозна смърт, сторили ли му бяха нещо лошо?
Срещна погледа на Амбърли. Момичето го разбра и пусна ръката му. Уил свали ботуша си и извади камъните на елфите. Поне щеше да се опита да направи това, което зависеше от него. Не можеше да остави всички тези хора да умрат така нелепо. Стисна в юмрук трите камъка и хукна обратно към лагера, като извика през рамо на Амбърли:
— Не мърдай оттук!
Демонът тъкмо се беше засилил към редицата защитници, а Цефело на крака, но все още твърде слаб, се беше опрял на стената на един фургон и даваше бързи нареждания на своите. Разстоянието между Уил и останалите мъже все повече се скъсяваше. Той вдигна юмруци над главата си и призова вълшебната сила на камъните на елфите. Нищо не последва.
През стомаха му премина болезнена тръпка — случи се онова, от което се беше опасявал през цялото време — камъните на елфите не подействаха! Това беше жестоката истина.
Но те трябваше да подействат! И Уил се напрегна отново, максимално съсредоточен да извика заложената в тях сила. Пак нищо. Но този път разбра какво става — някаква бариера в съзнанието му правеше усилията му напразни.
Сепнаха го предупредителните викове на циганите и той видя, че чудовището се беше насочило право към него. Мъжете тичаха по петите му и го мушкаха с мечовете и шпагите си, но без някакъв резултат. Нищо не можеше да го отклони от пътя му. Накрая, загубил търпение, демонът разпръсна с един замах преследвачите си като досадни мухи. На пътя му остана само една самотна фигурка, издигнала ръка към нощното небе. Уил правеше последен, отчаян напън да освободи силата, заключена в камъните. И през ум не му минаваше да избяга.
