Тогава друга, тъничка фигурка изникна сякаш изпод земята и запрати една горяща факла право в лицето на чудовището. Демонът се сепна, задавен от дима, и спря за миг, а Еретрия се възползва от моментното му объркване и повлече Уил назад. Отстъпвайки заднешком, двамата обаче се препънаха в някакъв корен и се проснаха на земята Още миг и чудовището щеше да ги стъпче. Но циганите им се притекоха на помощ и започнаха да мятат горящи главни от огъня по посока на зейналата паст. Уил успя да се изправи на крака и издърпа назад Еретрия. В този миг притича Амбърли, стиснала по един прът в двете си тънички ръце, и се опита да ги прикрие някак от чудовището. Южнякът дръпна назад и нея, без да пуска ръката на Еретрия, и отново се изправи лице в лице с демона.
И изведнъж усети, че бариерата в съзнанието му изчезна, а с нея се стопи и всяко колебание. Най-после бе успял да призове скритата сила на камъните на елфите, миг преди чудовището да връхлети върху тях. Така и не разбра как го направи — може би защото беше стигнал предела на отчаянието и желанието да успее беше станало непреодолимо. Усети само, че вътре в него, за зло или за добро, бе настъпила някаква промяна. Беше смущаващо, непривично усещане, но сега нямаше време да мисли за това. Важното беше, че трите искрящосини камъка най-после оживяха и светлината, която струеше от тях, заслепи демона, прогори непробиваемата му броня и успя да прониже плътта му. Чудовището изрева от ярост и болка и само след миг лумна като гигантска факла, която най-после се разсипа в искри, и на мястото, където се бе разиграл целият този кошмар, остана само тлееща пепел.
Уил Омсфорд бавно свали ръката си, сякаш още не вярваше на очите си. На мястото на страшния грохот се бе възцарила гробна тишина. Циганите, вкаменени от ужас, се взираха в черната купчина пепел и Уил, неуспял още да отдъхне, отново бе обхванат от безпокойство. Как ли щеше да им обясни случилото се? Потърси с поглед Амбърли, но тя изглеждаше изумена не по-малко от останалите.
Цефело пръв се съвзе от учудването и пристъпи към него. Дрехите му бяха опръскани с кръв. Изкашля се и попита:
— Ще ми кажеш ли най-после кой си ти всъщност?
— Вече ти казах — разпери ръце южнякът.
— Не на мене тия — рязко отвърна вождът. — Знаех си аз, че не си обикновен Лечител… Уил замълча, а Цефело повтори с нисък, заплашителен глас — Чуваш ли, кажи ми кой си.
— Няма нищо за казване — отвърна Уил, решен да не отстъпва.
— Ти за какъв ме мислиш?! — Лицето на Цефело потъмня от гняв. — Сигурен съм, че ти ни навлече тази беда! Всичко стана само заради теб!
— Всичко стана случайно — въздъхна Уил. — Чудовището щеше да налети на табора, дори и да не бях с вас…
— Лъжеш, Лечителю!
Уил едва се сдържа да не избухне, но само сви рамене:
— Играя по твоите правила, Цефело.
— Само че играта може и да загрубее… — заплашително пристъпи към него вождът.
— Не вярвам — спокойно отвърна Уил, но в същото време лекичко вдигна юмрука, стиснал камъните на елфите. Жестът не убягна от вниманието на Цефело и гласът му стана по-миролюбив.
— Ти каза, че не притежаваш нищо ценно, Лечителю. Забрави ли за това?
— Камъните на елфите представляват ценност само за мен — твърдо каза Уил. — Никаква работа няма да ти свършат.
— Нима? — ухили се Цефело. — В такъв случай ти си магьосник, така ли? А може би, самият дявол? Защо не ми кажеш кой си? Докога ще си играем на криеница?
Уил се поколеба. Доникъде нямаше да стигнат така. На целия този разговор трябваше да се сложи точка. Амбърли се приближи до него и докосна ръката му. Присъствието й го на кара да се почувства по-сигурен.
— Цефело, върни ми коня и ще приключим с играта — направо каза той. Лицето на циганина потъмня. — Двамата с Амбърли трябва веднага да се махнем оттук. Демонът, който току-що унищожих, не е единствен. Много са и те са по петите ни. Сега, след като използвах камъните на елфите, ще ни намерят по-лесно. Трябва да се отдалечим от това място час по-скоро — същото се отнася и за вас.
Цефело го изгледа с присвити очи, сякаш се опитваше да разбере истина ли е това, което току-що чу. Накрая предпазливостта му надделя и той мрачно кимна.
— Взимайте си коня и се махайте от очите ми.
Рязко им обърна гръб и извика на хората си да събират багажа. Очевидно самият той бързаше да оставят зад гърба си това негостоприемно място.
Уил пъхна в пояса си кесията с камъните на елфите, хвана Амбърли за ръка и я поведе към поляната, където бяха вързани конете. Изведнъж се сети за нещо, спря и се огледа. Търсеше Еретрия.
— Довиждане, Уил Омсфорд — достигна до него звънливият, проникващ в сърцето глас.
Застанала в сянката на каруците, тя го беше наблюдавала през цялото време. Тъмните й очи искряха. Вече знаеше, че е загубила единствената възможност да тръгне с него.
Уил й се усмихна. Как му се искаше да направи нещо повече за нея, да може да й помогне. Та нали преди малко тя му беше спасила живота… Но знаеше, че не бива. Просто не зависеше от него. Трябваше да устои на безмълвния повик на тези очи и да се погрижи за Амбърли.
— Всичко хубаво, Еретрия.
